Агата Кристи - Седемте циферблата

— Хванахте ли го? — попита обнадеждено.

— Кого?

— Човека, който се спусна по бръшляна. Бях застанал до прозореца. Сграбчих го, когато слезе, и започнахме борба…

— Мир нямаме от тези проклети обирджии — извика лейди Кут. — Клетото момче!

Джими продължаваше да се оглежда.

— О, май мебелите са пострадали. Човекът беше як като бик и никак не ми беше лесно.

Състоянието на стаята бе ярко потвърждение на думите му. В радиус от три метра всичко, което беше леко и чупливо и можеше да бъде счупено, наистина бе изпотрошено.

— И какво стана сетне?

Джими обаче търсеше нещо с поглед.

— Къде е Леополд? Най-красивият от всички автоматични пистолети?

Батъл му посочи пистолета върху масата.

— Ваш ли е, мистър Тесиджър?

— Да, мой. Това е моят малък Леополд. Колко изстрела са направени с него?

— Само един.

Джими изглеждаше натъжен.

— Леополд ме разочарова — прошепна младежът. — Навярно не съм натиснал спусъка както трябва и затова е прекратил стрелбата.

— Кой стреля пръв?

— Май аз — отвърна Джими. — Човекът успя да ми се изплъзне и докато се усетя, се оказа при прозореца. Тогава именно натиснах спусъка на Леополд. Мъжът се извърна и стреля по мене. После сигурно съм изгубил съзнание.

Джими се хвана натъжен за главата.

Но сър Стенли Дигби внезапно се развълнува.

— Какво казахте, че се е смъкнал по бръшляна ли? За Бога, Ломакс, да не са откраднали онази работа?

Излезе тичешком от стаята. Кой знае защо, никой не пророни и дума по време на отсъствието му. След няколко минути сър Стенли се върна. Кръглото му чипоносо лице бе пребледняло като на мъртвец!

— За Бога, Батъл, няма го! О’Рорк спи непробудно, мисля, че е наркотизиран. Не мога да го събудя. Документите са изчезнали.

— Der liebe Gott! 7 7 Божичко (нем.). — Б.пр. — прошепна ужасено хер Еберхард.

Лицето му бе бяло като платно.

Джордж отправи към старши инспектора поглед, изпълнен с достолепие и укор.

— Вярно ли е, Батъл? Та аз разчитах на вас!

Старши инспекторът отново успя да демонстрира своята невъзмутимост. Не трепна нито един мускул на лицето му.

— И най-добрите понякога търпят поражение, сър — каза тихо.

— Нима наистина искате да кажете, че документа го няма?

Но за учудване на всички Батъл поклати глава.

— Не, мистър Ломакс, не е така. Заслугата обаче не е моя. Трябва да изкажем благодарност на тази млада дама.

Посочи Лорен, която го погледна изненадано. Батъл отиде при нея и внимателно пое от ръцете й кафявия пакет, който тя още стискаше механично.

— Струва ми се, мистър Ломакс, че тук ще намерите онова, което търсите.

Сър Стенли Дигби, с по-бързи рефлекси от тези на Джордж, грабна пакета, разкъса опаковката и разгледа съдържанието му. Въздъхна облекчено и изтри потта от челото си. Хер Еберхард прегърна рожбата на своя ум и я притисна до сърцето си, произнасяйки цял поток от думи на немски.

Сър Стенли се обърна към Лорен и сърдечно й стисна ръката.

— Любезна млада госпожице — рече той, — безкрайно задължени сме ви.

— Така е — потвърди Джордж, — макар че аз…

Загледа учудено младата дама, която виждаше за пръв път. Лорен отправи изпълнен с молба поглед към Джими, който й се притече на помощ.

— Позволете ми да ви представя мис Уейд — каза младежът. — Сестрата на Джералд Уейд.

— Точно така — рече Джордж и й стисна горещо ръката. — Скъпа мис Уейд, искам да изразя горещата си благодарност за това, което сторихте. Трябва да призная обаче, че не разбирам как…

Спря деликатно насред изречението и четирима от присъстващите усетиха, че предстоят трудни обяснения. На помощ се притече старши инспектор Батъл.

— Дали да не го оставим за по-късно, сър? — предложи тактично.

В разговора се включи и деловият мистър Бейтман.

— Хайде да видим какво става с О’Рорк. Дали, сър, да не извикаме лекар?

— Разбира се — каза Джордж. — Разбира се! Как не се сетихме досега! Бил, обади се по телефона на доктор Картрайт. Помоли го да дойде. Кажи му… не, просто му намекни, че е необходима пълна дискретност.

Бил отиде да изпълни нареждането.

— Ще дойда с вас, Дигби — каза Джордж. — Вероятно трябва да се вземат мерки още преди да е пристигнал лекарят.

Той отправи безпомощен поглед към Рупърт Бейтман. Деловитостта му биеше на очи. Орангутана винаги се справяше с положението.

— Да дойда ли с вас, сър?

Джордж прие предложението с облекчение. Ето човек, на когото винаги можеше да се разчита. Имаше пълно доверие в деловитостта на мистър Бейтман. Това чувство се споделяше от всички, които познаваха чудесния момък.