Агата Кристи - Седемте циферблата

Точно в този момент часовникът удари два часа.

Девойката продължаваше да стои неподвижно и да мисли какво да прави по-нататък, когато сърцето й внезапно трепна и сякаш застина. Дръжката на вратата на стаята на Терънс О’Рорк бавно се раздвижи .

Сякаш омагьосана, Бъндъл не можа да отлепи поглед от нея. Вратата обаче не се отвори. Вместо това дръжката малко по малко се върна в първоначалното си положение. Какво ли означаваше това?

Младата жена внезапно взе решение: кой знае защо Джими бе напуснал поста си и тя трябваше да извика на помощ Бил.

Върна се бързо и безшумно по обратния път и нахълта съвсем безцеремонно в стаята на Бил.

— Бил, събуди се! Събуди се веднага!

Каза го шепнешком, но не получи никакъв отговор.

— Бил! — прошепна отново Бъндъл.

С нетърпеливо движение включи осветлението и остана изумена от видяното.

Стаята беше празна, никой не беше лягал в леглото.

Къде в такъв случай беше Бил?

Изведнъж затаи дъх. Това не беше стаята на Бил . Върху един стол бе метнат тъничък пеньоар, върху друг — черна кадифена вечерна рокля. Разбира се, в бързината Бъндъл бе объркала стаите. Това бе спалнята на графиня Рацка.

Но къде тогава беше графинята?

Тъкмо когато девойката си задаваше този въпрос, нощната тишина бе нарушена, и то по недвусмислен начин.

Шумотевицата се разнасяше откъм долния етаж. Бъндъл мигновено изскочи от стаята на графинята и затича надолу по стълбището. Звуците идваха от библиотеката: някой бе съборил стол.

Девойката се опита с все сила да отвори вратата, но напразно. Бе заключена. Съвсем ясно обаче Бъндъл чу боричкане: някой охкаше и пъхтеше, друг ругаеше, от време на време се прекатурваше някой по-крехък мебел, озовал се на полесражението.

След това прокънтяха, зловещи и отчетливи, два изстрела от пистолет.

Лорен Уейд седна в леглото си и запали лампата. Беше точно един без десет. Беше си легнала рано, в девет и половина. Притежаваше полезното умение да се събужда, когато пожелае, така че бе успяла да се порадва на няколко часа отморяваш сън.

В стаята спяха и две кучета. Едното надигна глава и я погледна въпросително.

— Мирувай, Лърчър! — заповяда му Лорен.

Голямото животно послушно сведе глава и продължи да я наблюдава през гъстите си ресници.

В началото на запознанството си с Лорен, Бъндъл се бе усъмнила в привидната й мекушавост. Подозренията й обаче бързо се бяха разсеяли, тъй като Лорен се съгласяваше с всичко и прие за естествено да бъде държана встрани от събитията.

И все пак бе достатъчно да се взреш в лицето на момичето, за да откриеш сила и характер в малката й, но волева челюст и в плътно стиснатите устни.

Лорен стана и се облече. В един от джобовете на палтото си сложи електрическо фенерче. Сетне отвори чекмеджето на скрина и извади оттам малък пистолет — почти играчка — с ръкохватка, инкрустирана със слонова кост. Бе го закупила предния ден от „Хародс“ и бе много доволна от придобивката си.

Огледа още веднъж стаята, сякаш проверяваше да не е забравила нещо. В този момент голямото куче стана, приближи се до нея, размаха опашка и я погледна с умоляващи очи.

Не, Лърчър! Няма да дойдеш. Не мога да те взема. Ще стоиш тук и ще кротуваш!

Целуна кучето по главата, накара го да легне на мястото си, излезе безшумно от стаята и затвори вратата.

Напусна къщата през една странична врата и се запъти към гаража, където я очакваше малката й двуместна кола. Тъй като имаше лек наклон, Лорен освободи спирачката и амбриажа и остави автомобила сам да се спусне надолу. Запали двигателя едва след като се поотдалечи от къщата. Погледна часовника си и настъпи педала на газта.

Спря колата на място, което си беше набелязала отпреди. В оградата имаше отвор, през който мина с лекота. След няколко минути, леко изкаляна, Лорен стоеше в имение Уайвърн.

Възможно най-тихо се запъти към достолепната сграда, обвита с бръшлян. Чу как в далечината един стенен часовник удари два часа.

Пулсът на Лорен се ускори, докато тя се приближаваше към сградата. Наоколо нямаше жив човек. Нямаше никакви признаци на живот. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Стигна терасата и се заоглежда.

Най-неочаквано в краката и тупна някакъв предмет, хвърлен от горния етаж. Лорен се наведе и го взе. Бе пакет, увит в груба амбалажна хартия. Както държеше пакета, девойката погледна нагоре.

Точно над главата й имаше отворен прозорец. От него се подаде крак и след малко някакъв мъж се заспуска по бръшляна.