Агата Кристи - Седемте циферблата

Джими се разположи удобно, преметна крак върху крак и зачака. Леополд, в пълна бойна готовност, бе върху коляното му.

Младежът погледна часовника си. Беше един без двайсет. Бе изминал едва час, откакто гостите и прислугата си бяха легнали. Тишината бе пълна, ако не се броеше тиктакането на някакъв стенен часовник в далечината.

Този звук не разтревожи Джими, но му напомни нещо: за Джери Уейд и седемте тиктакащи будилника върху полицата. Кой ли ги бе поставил там? И защо? Джими настръхна целият.

Беше му неприятно да чака. Нищо чудно, че на спиритични сеанси се случва какво ли не. Седиш си в мрака, очакваш да стане нещо и не знаеш как ще реагираш и на най-слабия звук. Хрумва ти какво ли не!

Рони Деврьо! Рони Деврьо и Джери Уейд! И двамата млади и изпълнени с живот и енергия, и двамата симпатични и весели младежи. Къде бяха сега? В земята, при червеите. Уф, защо не можеше да си избие тези ужасни мисли?

Отново погледна часовника. Един и двайсет. Колко бавно течеше времето!

Бъндъл наистина бе страхотна! Да намери сили и смелост да се вмъкне в клуб „Седемте циферблата“! Защо Джими не се сети да го направи? Навярно защото щеше да му се стори фантастично.

Номер 7. Кой, по дяволите, беше Номер 7? Дали сега не беше в къщата, преоблечен като слуга? Едва ли беше някой от гостите. Не, бе изключено да е някой от гостите. Всъщност, замислеше ли се човек, цялата работа изглеждаше невероятна. Ако Джими не бе се уверил в истинността на думите на Бъндъл, можеше да си помисли, че разказът й е измислен от начало до край.

Прозина се. Колко странно: да ти се спи и в същото време да си нащрек! Отново погледна часовника. Два без десет. Времето напредваше.

Изведнъж затаи дъх, наведе се и наостри уши. Бе чул нещо.

Минутите продължаваха да текат… Ето, звукът се повтори… Изпука дъска от дюшемето… Звукът обаче идваше някъде от долния етаж. Отново отекна. Съвсем лек пукот. Някой се разхождаше из къщата, като внимаваше да не вдига шум.

Джими безшумно се изправи и се промъкна при стълбището. Тишината изглеждаше пълна. И все пак той бе сигурен, ме е чул тези тихи звуци. Те не бяха плод на неговото въображение.

Слезе внимателно по стълбището, стиснал Леополд в дясната си ръка. В големия коридор цареше пълно безмълвие. Значи приглушеният звук, който беше чул, бе дошъл отдолу, от библиотеката.

Джими се прокрадна до вратата и се вслуша, но не чу нищо. След това с рязко движение я отвори и запали лампите.

Нищо. Голямото помещение бе окъпано в светлина. Ала бе празно.

Джими се намръщи.

— Готов съм да се закълна… — промърмори под нос.

Библиотеката бе просторна, с три прозореца, гледащи към терасата. Джими прекоси помещението. Средният прозорец не бе залостен отвътре.

Отвори го, излезе през него на терасата и се огледа. Нищо!

— Всичко, изглежда, е наред — прошепна младежът. — И все пак…

Размишлява известно време, след което се върна в библиотеката. Затвори вратата, заключи я и прибра ключа в джоба си. После изгаси осветлението. Около минута напряга слух, след което отиде тихо до прозореца и застана до него с Леополд в ръка.

Наистина ли дочуваше стъпки по терасата, или само си въобразяваше? Стисна пистолета и продължи да слуша.

Някъде в далечината един стенен часовник отбеляза два часа.

Бъндъл бе съобразително момиче, при това с богато въображение. Беше се досетила, че Бил, а вероятно и Джими ще се противопоставят на участието й в опасните нощни приключения. Бе решила да не губи време в спорове, тъй като вече си имаше свои планове, които знаеше как да осъществи. Малко преди вечеря бе огледала от прозореца на стаята обстановката и бе останала доволна. Знаеше добре, че сивите стени на абатство Уайвърн са обрасли целите с бръшлян. Бръшлянът до прозореца й изглеждаше дебел и здрав и щеше да издържи човек с нейното телосложение.

Не откри никакви пропуски в замисъла на Бил и Джими, както те го изложиха пред нея. Прецени обаче, че той е недостатъчен. Не ги разкритикува, защото смяташе да се заеме сама с останалото. Накратко, докато Джими и Били умуваха какво ще правят вътре в къщата, Бъндъл реши да посвети вниманието си на онова, което можеше да стане извън нея. Изпита голямо задоволство от лекотата, с която подлъга двамата мъже да повярват в привидното й покорство. Бил, разбира се, никога не се бе славил с пъргав ум. От друга страна пък, би трябвало да я познава. Колкото до Джими Тесиджър, макар да я познаваше съвсем отскоро, той също би трябвало да се досети, че тя, Бъндъл, няма да се остави така лесно да се разпореждат с нея.