Агата Кристи - Седемте циферблата

Междувременно Бъндъл бе започнала да натиска нетърпеливо клаксона пред будката при входа на имението. От нея изскочи малко дете, последвано от майка си, която го напътстваше.

— Побързай, Кейти! Сигурно е нейна светлост и пак страшно бърза, както винаги.

Бъндъл наистина вечно бързаше, особено когато караше автомобил. Имаше пъргави рефлекси и здрави нерви и бе добра шофьорка. Благодарение на това не бе претърпявала злополуки.

Октомврийският ден бе свеж, небето бе ясно и грееше слънце. От хладния режещ въздух бузите на Бъндъл поруменяха.

Сутринта тя бе изпратила на Лорен Уейд в Дийн Прайъри недовършеното писмо на Джералд Уейд, като бе добавила няколко обяснителни реда. Споменът за странното впечатление, което то бе оставило у нея, не бе избледнял напълно. Бъндъл имаше усещането, че трябва да му намери обяснение. Трябваше непременно да се обади някой ден на Бил Евърсли и да научи от него повече подробности за гостуването, завършило така трагично. Ако се изключи тази мисъл, настроението й бе чудесно: сутринта бе прекрасна и автомобилът летеше като птица.

Младата жена натисна газта и колата се отзова веднага. Почти нямаше движение и километри наред шосето пред Бъндъл бе чисто.

Изведнъж най-неочаквано иззад плета откъм лявото платно изскочи някакъв човек, който се озова право пред колата. Бе изключено Бъндъл да спре. С все сила тя зави надясно и насмалко не влезе в отсрещната канавка. Маневрата се оказа опасна, но успешна. Бъндъл бе почти сигурна, че не е блъснала човека.

Погледна назад и й прилоша. Колата не бе прегазила мъжа, но по всяка вероятност го бе блъснала, тъй като той лежеше неподвижно с лице върху паважа.

Девойката скочи от автомобила и се затича към него. Досега не бе прегазвала нищо по-едро от заблудила се кокошка. Това, че не е виновна за произшествието, не я успокояваше. Човекът изглеждаше пиян, но пиян или не, тя го бе убила. Бе съвсем сигурна, че го е убила. Сърцето й биеше така силно, че Бъндъл усещаше пулсациите му в ушите си.

Коленичи до неподвижното тяло и внимателно обърна лицето на мъжа към себе си. Той не изстена, не издаде никакъв звук. Бе млад, с приятно лице, добре облечен и с малък мустак, подобен на четка за зъби.

Нямаше външни следи от нараняване, но Бъндъл бе убедена, че човекът или е мъртъв, или ще умре всеки момент. Клепачите му леко се повдигнаха. Погледът на кафявите му очи бе страдалчески, като на куче. Стори й се, че се опитва да каже нещо. Тя се надвеси плътно до него.

— Да? — каза му. — Говорете!

Мъжът искаше да й каже нещо, бе повече от очевидно. Много искаше. А Бъндъл нямаше как да му помогне.

Най-сетне чу думи, изречени почти като въздишка.

— Седемте циферблата … кажете …

— Чувам ви — подкани Бъндъл. Мобилизирал гаснещите си сили, човекът явно се мъчеше да произнесе нечие име. — Да, разбрах ви. На кого да кажа? — повтори тя.

— Кажете … Джими Тесиджър …

След като мъжът изрече тези думи, главата му увисна безпомощно, а тялото му застина.

Разтреперана, Бъндъл приседна върху петите си. Никога не бе предполагала, че с нея може да се случи толкова страшно нещо. Човекът бе мъртъв и го бе убила именно тя.

Помъчи се да се окопити. Какво да прави? Да доведе лекар, разбира се. Може би човекът не беше мъртъв, просто бе в безсъзнание. Инстинктът й подсказваше, че това е невъзможно, но тя си наложи да действа. Трябваше по някакъв начин да качи човека в колата и да го закара при най-близкия лекар. Нямаше кой да й помогне на голия междуселски път.

Макар и възслаба, Бъндъл, бе физически силна. Мускулите й бяха като пружини. Придвижи колата в непосредствена близост до тялото и после, напрегнала всички сили, го вкара в нея. Чувстваше се ужасно, обаче стисна зъби и се справи.

Седна зад волана и потегли. На два-три километра имаше малко градче и не след дълго я упътиха до къщата на местния лекар.

Доктор Касъл, добродушен мъж на средна възраст, бе изненадан, когато завари в приемната момиче, което явно всеки момент щеше да припадне.

— Май… май убих човек… — започна развълнувано Бъндъл. — Блъснах го. Докарах го с колата. Сега е отвън. Карах прекалено бързо. Винаги карам бързо.

Лекарят я погледна с опитно око. Отиде до един рафт и наля нещо в чаша вода, която й занесе.

— Изпийте това и ще се почувствате по-добре. Вие сте в шоково състояние.

Бъндъл послушно изпълни нареждането му и побледнялото й лице отново си възвърна цвета. Докторът кимна одобрително.