Агата Кристи - Седемте циферблата

— Досаден ли е? — попита Бъндъл.

— Ужасно. Изпълнен е от най-потискащи добродетели от типа на умереност и точност. Не знам кои са по-лоши, силните личности или убедените политици. Аз предпочитам веселите несретници.

— На един весел несретник нямаше да му е по джоба да плати наема, който поиска за този порутен мавзолей — напомни Бъндъл.

Лорд Кейтърам се понамръщи.

— Не ми е приятно, че използваш тази дума, Бъндъл. Тъкмо бяхме започнали да се отдалечаваме от темата.

— Защо приемаш случилото се толкова присърце? — попита Бъндъл. — Хората трябва да умират все някъде.

— Не е необходимо да умират в моя дом — рече баща й.

— Е, чудо голямо! Тук са умирали мнозина. Доста прадядовци и прабаби.

— Това е различно — каза лорд Кейтърам. — Естествено, че очаквам ние, представителите на рода Брент, да умираме именно тук, то е друго. Не ми е приятно обаче тук да умират външни хора. Не обичам и полицейските следствия. Както е тръгнало ще станат нещо обичайно, случва се вече за втори път. Помниш ли какви разправии си имахме преди четири години? Между другото, тогава бе виновен единствен Джордж Ломакс.

— А сега хвърляш вината върху клетия стар валяк Кут. Убедена съм, че и на него му е било неприятно от случилото се, както на всички останали.

— Бе проявено неуважение, там е работата — повтори заинатено лорд Кейтърам. — Хора със склонност да вършат такива неща не би трябвало да бъдат канени. Можеш да говориш каквото си искаш, Бъндъл, но аз не понасям полицейските разследвания. Не са ми приятни и никога няма да ми станат.

— Е, сега е по-различно — каза Бъндъл, за да го успокои. Този път няма убийство.

— Все едно е имало, ако се съди по данданията, дето я вдигна дебелоглавият инспектор. След случката от преди четири години очевидно си е втълпил, че всяка смърт в този дом е насилствена и с важни политически последици. Нямаш представа какъв шум е вдигнал. Тредуел ми разказа. Взели отпечатъци от пръсти от къде ли не. Разбира се, открили отпечатъците единствено на покойника. Случаят е от ясен по-ясен. Не се знае само дали е било самоубийство, или нещастен случай.

— Срещала съм се веднъж с Джери Уейд — каза Бъндъл. — Беше приятел на Бил. Щеше да ти стане много симпатичен, татко. Не съм виждала по-весел несретник от него.

— Не може да ми стане симпатичен човек, който умира в дома ми, колкото за да ми създава неприятности — продължи вироглаво лорд Кейтърам.

— Но е изключено някой да го е убил — допълни Бъндъл.

— Разбира се, че е изключено — заяви баща й. — За всекиго освен за онзи глупак инспектор Раглан.

— Когато търси отпечатъци от пръсти, май придобива самочувствие — каза Бъндъл. — Заключението обаче беше „смърт вследствие на злополука“, нали?

Лорд Кейтърам кимна.

— Трябваше да проявят уважение към чувствата на сестра му.

— Имал е сестра? Не знаех.

— Сестра по бащина линия, ако не се лъжа. Много по-млада от него. Старият Уейд се бе залюбил с майка й. Съвсем в негов стил. Привличаха го единствено жените, които вече принадлежаха на друг.

— Добре че нямаш поне този лош навик — отбеляза дъщеря му.

— Винаги съм водил порядъчен и богобоязлив живот — рече лорд Кейтърам. — Не правя зло никому, а пак не ме оставят на мира. Би било…

Той млъкна, забелязал, че дъщеря му излиза през френския прозорец.

— Макдоналд! — извика тя звънко и властно.

Самодържецът се приближи. Върху лицето му мярна нещо, което можеше да мине и за усмивка. Тя обаче веднага бе изместена от мрачното изражение, подобаващо на един истински главен градинар.

— Да, миледи? — попита Макдоналд.

— Как сте? — поинтересува се Бъндъл.

— Не бих казал, че се чувствам особено добре.

— Щеше ми се да поговорим за игрището за кегли. Тревясало е. Нали имате грижата някой да го окоси?

Макдоналд поклати глава в знак на съмнение.

— Това, миледи, би означавало Уилям да се смъкне на долния предел.

— Долният предел да върви по дяволите — отсече Бъндъл. — Веднага да го окосят. Освен това, Макдоналд…

— Да, миледи?

— Нека ни донесат от гроздето в крайния парник. Знам, че сега не му е сезонът, но искам да го опитам. Нали разбрахте?

Бъндъл се върна в библиотеката.

— Извинявай, татко. Боях се да не изтърва Макдоналд. Та какво ми казваше?

— Да, казвах ти нещо, но вече няма значение — рече лорд Кейтърам. — Какво нареди на Макдоналд?

— Опитвам се да го излекувам от мисълта, че е Господ-Бог. Това, разбира се, е невъзможно. Общуването със семейство Кут явно му се е отразило зле. Макдоналд не би се уплашил и от най-големия валяк. Лейди Кут как изглежда?