Агата Кристи - Седемте циферблата

Да, точно така, бе напълно сигурна. Джери Уейд бе намерен мъртъв на двайсет и втори. Излизаше, че е писал писмото вечерта преди трагедията.

Бъндъл приглади листа с ръка и прочете писмото. Бе недовършено.

„Мила ми Лорен,

Ще дойда в сряда. Чувствам се чудесно и съм доволен от себе си. Страшно ще се радвам да те видя. Знаеш ли, забрави какво ти казах за онази история със Седемте циферблата. Бях решил, че ще е забавно, а то се оказа, че няма шега. Съжалявам, че те занимавах с нея. Не е работа, в която да се замесват момичета като теб. Обещай ми, че ще забравиш.

Щеше ми се да ти съобщя още нещо, но ужасно ми се приспа. Затварят ми се очите.

А колкото до Лърчър, мисля…“

Тук писмото свършваше.

Бъндъл се смръщи. Седем циферблата. Какво ли беше това? Май се казваше така един от най-западналите квартали на Лондон. Думите „Седем циферблата“ й напомняха още нещо, но в момента тя не можа да се сети какво. Вниманието й междувременно бе привлечено от други две изречения: „Чувствам се чудесно“ и „Затварят ми се очите“.

Те нещо не се връзваха едно с друго. Ама никак. Нали именно тази вечер Джери Уейд бе поел такава доза приспивателно, че после не се бе събудил? Ако пък твърденията му в недовършеното писмо бяха искрени, защо му е било да взима приспивателно?

Бъндъл поклати глава. Огледа стаята и усети как я побиват тръпки. Дали Джери Уейд не я наблюдаваше отнякъде? Нали бе умрял точно в тази стая!

Тя притаи дъх. Тишината бе нарушавана единствено от тихото цъкане на малкия й златен часовник. Звукът й се стори неестествено силен и многозначителен.

Бъндъл премести очи към полицата и си представи една доста убедителна гледка. На кревата лежи мъртвец, а през това време седем будилника, подредени на полицата, тиктакат силно и зловещо. Тиктакат ли, тиктакат…

— Татко — рече Бъндъл, след като отвори вратата на светилището на лорд Кейтърам и надникна вътре. — Ще ида с колата до града. Тук ми е много скучно.

— Та ние се прибрахме едва вчера — каза баща й.

— Знам, но ми се струва, че съм тук от сто години. Бях забравила колко скучна може да е провинцията.

— Не съм съгласен с теб — възрази лорд Кейтърам. — Тук човек намира спокойствие. Точно така, спокойствие. И се чувства изключително удобно. Нямаш представа колко ми е приятно да видя отново Тредуел до себе си. Този човек полага невероятни усилия. Сутринта дошли при него да проверят дали могат да проведат тук учение за екскурзоводки…

— Не „учение“, а „курс“ — поправи го дъщеря му.

— Учение или курс, все тая. Глупави думи, които не значат нищо. Ако бяха говорили с мен, щяха да ме поставят в много неловко положение. По всяка вероятност нямаше да мога да им откажа. Тредуел обаче ме е отървал. Съобразил е да им даде такъв отговор, че хем да не ги обиди, хем да убие желанието им да ме молят за такива работи.

— Не искам спокойствие. Искам да ми се случи нещо вълнуващо — каза Бъндъл.

Лорд Кейтърам изтръпна.

— Че малко ли ни бяха вълненията преди четири години?

— Зажадняла съм за нови изживявания — отвърна младата жена. — Не че очаквам в града да ми се случи Бог знае какво. Но поне не рискувам да ми се откачи челюстта от прозявки.

— От опит знам — каза лорд Кейтърам, — че хората, които си търсят белята, обикновено си я навличат. — Баща й се прозина. — Както и да е — продължи той, — всъщност няма да е зле и аз да отскоча до града.

— В такъв случай ела с мен. Но не се бави, че бързам.

Лорд Кейтърам, който бе започнал да се надига от креслото, погледна дъщеря си.

— Какво каза, че бързаш ли? — попита замислено.

— И то ужасно.

— Ясно! — отсече баща й. — Няма да дойда с теб. За един възрастен мъж не е здравословно да се вози в кола, шофирана от теб, когато бързаш. Ще си остана тук.

— Както искаш — рече Бъндъл и излезе.

Появи се Тредуел.

— Милорд, обади се викарият. Искал да ви види на всяка цена. Изглежда, има нещо за уточняване във връзка с бойскаутите.

Лордът изстена.

— На закуска!

— Останах с чувството, милорд — продължи Тредуел, — че сте решили да се отбиете в селото, за да разговаряте с него по този въпрос.

— Каза ли му ги? — попита лордът обнадеждено.

— Да, милорд. Той веднага си тръгна. На бегом, ако смея да се изразя така. Надявам се, че съм постъпил правилно.

— Разбира се, Тредуел, разбира се! Винаги постъпваш правилно. Не можеш да постъпваш неправилно дори и да го искаш.

Тредуел се усмихна щастливо и излезе.