Патриша Корнуел - Фронт

Едва не я запитва дали е чувала за дружество с ограничена отговорност на име FOIL, но не посмява. Ламонт е прекарала повече от час в онази изоставена викторианска къща. С кого е била там? Какво е правила?

— Интересно — казва той. — Защо му е на един крадец на мед да снима местопрестъпленията си?

— Първото, за което се сещам, е, че се празни от снимките — отвръща тя.

— Нещо като онзи банков грабител, който сигурно се празни, като оставя една и съща бележка? Като се фука, като показва на всички, че всички обири са дело на един и същи човек, който не е оставил нито един отпечатък, макар че на записите можеш да видиш, че не носи никакви ръкавици?

— Да не намекваш, че е възможно един и същи тип да върши всичко това? Обирите на банките и кражбата на мед? — пита скептично тя.

— Не знам. Но извършителите, които се перчат с престъпленията си и се подиграват на полицията, не са обикновената средностатистическа бира. Така че да имаме две подобни изпълнения в един и същи район и по едно и също време, тоест престъпления, при които се действа по един и същи модел, е крайно необичайно.

— Не подозирах, че покрай всичките ти останали таланти си и профайлър.

— Просто се опитвам да помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

— Тогава защо съм тук? Можеше да ми кажеш, че смахнатата е информатор, така че да стоя настрана от нея. Нямаше нужда да ми показваш всичко това.

— Око да види, ръка да пипне.

— Ще ми кажеш ли името й, или да я наричам Парцалената Ан до края на живота си?

— Няма да я познаваш до края на живота си. Гарантирам ти го. Няма да ти кажа името й. Чуй сега правилата. — Стъмп поглежда към отсрещния край на улицата. — Никога не си я виждал, тя също не ни познава и не я интересуваме. Тук сме просто защото се е случило да намина. Не е кой знае какво. Както вече ти обясних, правя го от време на време.

— В такъв случай приемам, че и ти ще се държиш, сякаш не я познаваш.

— Правилно приемаш.

Парцалената Ан избутва количката в постройката.

— Мъжът, който върти това място, е Бимбо, най-голямото пиянде в Челси — казва Стъмп. — Мисли, че двамата с него сме приятелчета. Да вървим.

Слизат от колата и пресичат улицата, наблюдавани от всички посоки. Пунктът е мръсен и шумен, мъжете почистват и разделят метал, нарязват го, махат нитове, гайки, винтове, пирони, изолация. Хвърлят го с трясък на купове. Парцалената Ан е откарала количката си с мед на кантара — като онези, които използват в моргите за претегляне на трупове. От един кабинет, приличащ по-скоро на кочина, излиза някакъв човек. Дребен, с обилно намазана с гел черна коса и оформено със стероиди тяло, с гърди като буре.

Казва нещо на Парцалената Ан и тя тръгва към изхода. Той идва при Стъмп.

— Е, как я караме?

— Искам да те запозная с един приятел — казва тя.

— Така ли? Виждал съм го някъде. Може би във вестника — отвръща Бимбо.

— Виждал си го, защото е от щатската полиция и се е появявал във вестника и по телевизията, след като уби един тип миналата година.

— Май си спомням. Оня, дето оправи окръжната прокурорка.

— Свой човек е, иначе нямаше да е тук — казва Стъмп.

Бимбо се взира в Уин и накрая взема решение.

— Щом казваш, че е свой човек, вярвам ти.

— Имал е малък проблем в Линкълн. Преди две вечери. Поредният удар. Знаеш какво имам предвид — казва Стъмп.

— Много материал пристига тук — отвръща Бимбо. — Какво са ударили?

— Огромна къща, за четири милиона долара. Точно преди да сложат мазилката, някой дошъл и прибрал цялата жица. На строителя му се наложи да наеме денонощна охрана, за да не се случи отново.

— Какво искаш от мен? — Бимбо свива огромните си рамене. — Медта не говори. През последните два дни дойде много жица, но вече е в топилнята.

Парцалената Ан домъква втора количка с мед и я паркира на кантара. Не обръща никакво внимание на Стъмп и Уин. Те не съществуват.

— Ще си отварям очите — казва Бимбо. — Това е последното, което ми е притрябвало. Въртя чист бизнес.

— Да. Чист бизнес — казва Стъмп и двамата с Уин си тръгват. — Единственото, което не е крадено тук, е проклетият паваж.

— Току-що ме издаде пред този боклук — гневно казва Уин, докато се качват в колата.

— На никой тук не му пука кой си. Особено щом на Бимбо не му пука. А сега той няма нищо против теб, благодарение на мен.

— Благодарение на теб ли? Не можеш да ме издаваш на никого без мое разрешение.

— Сега си на територията на Фронт. Тук си гост и правилата са нашите, а не твоите.