Джон Конъли - Белият път

Замислил се дали да не изчака жената да се завърне в къщата, но пък имало опасност някой да мине по пътя отвън и да забележи колата му. Тогава вече можело самият той да попадне в истински капан. Ама не, растителността тук била висока, достатъчна за прикритие — дървета, храсти, трева, ще я повлече към тръстиките и…

Сайръс измъкнал ножа от канията на пояса и тръгнал към нея, отпуснал ръката с острието покрай бедрото.

Чесната направила вираж и се наклонила за кацане в езерото Амбаджиджъс. Снишила се бавно и пилотът умело отпуснал машината върху водната повърхност. Отначало корпусът силно се разлюлял, но след малко се укротил и самолетът кротко запърпорил към малкото пристанище, само крилата леко се поклащали. Човекът на щурвала се казвал Джери Желог и за полета му било платено единствено горивото. То си било в реда на нещата, защото Джери бил вярващ, а вярващите правят каквото им кажат и не искат нищо в замяна. То в миналото чесната на Желог пренасяла и оръжие, и укриващи се от закона хора, а веднъж дори и трупа на една репортерка, която си завирала носа там, където не му било мястото, а сега почивала на дъното на Каролинските плитчини. Желог предвидливо се запознал с навигационните и географски особености на езерото още преди два дни. Купил си билет за полет на „Катадин Еър Сървис“, малка местна самолетна компания с главна база в Спенсър Коув, и се поразходил, за да е наясно с мястото по-късно. Освен това много внимателно проучил и разписанието й, та да не се засече с някои от нейните самолети, а сетне пилотите да му задават неудобни въпроси.

Чесната спряла на пристана, а иззад съседните дървета се появил мъж. Желог забелязал, че онзи бил облечен в син торбест гащеризон, вятърът леко издувал меката материя, докато човекът тичал към самолета. Този трябва да е Фарън, отговорникът за нещата тук, рекъл си Желог — така му било казано. И се измъкнал от тясната кабина, за да скочи на пристана и да пресрещне посрещача.

— Точно навреме — казал Желог и свалил очилата.

Сетне занемял.

Мъжът пред него не бил Фарън, нямало начин да е той. Знаел отлично, че Фарън е бял, а този бил черен и в ръката държал пистолет.

— Вярно — рекъл чернокожият. — Може дори да се рече смъртоносно точно.

Минало известно време, преди Сайръс да разбере, че жената е в един друг и свой си свят, така да се каже, музикален, иначе защо да не чуе изстрела? Сигурно щяла да го долови, но си слушала дискмен. Ето, спряла се на брега на реката и извадила малкия плейър от калъфката на коланчето, вероятно за да потърси любима мелодия, пуснала си я и пак закрачила напред. Сайръс усетил, че кучето се спира веднъж-дваж и се обръща назад, но забавил ход, а кучешкото зрение не е от най-добрите, та не го засякло сред люлеещите се високи тревни стръкове, пък вятърът духал в противна посока. Във всеки случай теренът бил доста мочурлив и Сайръсовите крака, че и крачолите, вече подгизвали, но гърбушкото си припомнял затвора и вонящата килия и все си повтарял, че това тук е рай в сравнение с онова там. Жената навлязла в горичката и почти се скрила сред дърветата, но Сайръс долавял синьото петно на роклята й сред ниските клони и дървесните стволове. Надявал се именно те да му осигурят прикритие, когато я настигне.

Ето, вече съм по-наблизо, рекъл си той.

Дошло му е времето. Почти.

А гласът на Ленърд в него потвърдил тези думи.

Почти е време…

Малкият конвой, в който бил Фокнър, се движел с лекота по „Голдън роуд“. Единственото превозно средство, което двете коли срещнали, бил голям контейнеровозен камион, застанал на изхода на паркинга на Амбаджиджъс с пуснат ляв мигач, готов да излезе на шосето. Шофьорът във високата кабина им махнал приветливо с ръка, изчакал ги да минат, сетне излязъл на пътя, погледнал в огледалото за задно виждане и забелязал, че автомобилите завиват по „Файр роуд“ 17 и се насочват към езерото. Тогава дал заден ход, за да ги последва.

Сега Сайръс се движел по-бързо, тепал с късите си крака и запъхтян се стремял да скъси разстоянието до жената. Виждал я ясно. Излизала от групата дървета и била вече на откритото. Движела се с наведена напред глава, тревата се разтваряла пред нея, сетне отново се събирала. Сайръс забелязал, че кучето е вече на каиш. Само че му било все едно. Не вярвал псето да реагира адекватно на заплахата в негово лице, ако изобщо реагира. Острието в ръката му било петнайсетсантиметрово, остро като бръснач. Ще пререже кучешкото гърло със същата лекота, с която ще клъцне и женското.