Джон Конъли - Белият път

Вече смятала, че е дошъл краят, но чула глас, а над рамото на клекналия убиец зърнала приближаващ се едър мъжага, сторил й се направо великан. Видяла и очуканото шеви, откъдето излязъл, двигателят му шумно пърпорел на нулева на уличката отзад. Бил брадат, носел кожено елече над тениска, на дясната мишка имал непохватно направена татуировка на жена.

— Хей! — викнал Мецан, защото това бил той, — хей, мамка му, ти кво смяташ, че правиш, бе човече!?

На Сайръс не му се искало да ползва пистолета. Тази работа трябвало да бъде свършена максимално тихо, така му било наредено. Само че това вече затичано към него огромно и познато отнякъде мъжище не му оставяло избор. Затова зарязал жената, преди да я накълца както си искал, извадил патлака от кобура и натиснал спусъка.

Два черни буса излезли от И-95 при изхода „Медуей“ и хванали по шосе 11, което минава през източен Милинокет и води към Долби Понд. В първия имало трима мъже и жена, въоръжени. В другия — двойка също въоръжени мъж и жена, а на скамейка отзад седял преподобният Арън Фокнър и си четял Свещеното писание. Интересни неща би констатирал всеки запознат със случая му медицински експерт — само да бе имал възможност да го прегледа в същия момент. Телесната температура на стареца била абсолютно нормална, всички болестни симптоми бавно отшумявали, кръвното също било в нормите.

Пътували в пълна тишина, по едно време във втория бус се чуло писукането на клетъчен телефон. Обадил се мъжът, разменил кратки думи, сетне се извърнал към Фокнър.

— Пилотът захожда и се кани да каца — докладвал той на възрастния проповедник. — Ще ни изчака да пристигнем. Движим се абсолютно в график.

Фокнър кимнал, но уста не отворил. Очите му останали вперени в Библията, четял Книгата на Йов, за изпратените му от Господа изпитания.

Сайръс Неърн седял в колата на паркинга на Блак Пойнт Маркет и пиел кола. Вечерта била прекалено задушна, имал голяма нужда да се поохлади, още повече, че автомобилният климатик се развалил. Последното не било особено важно: веднъж да приключи и с онази жена, сетне ще зареже колата и ще хване на юг. Малкото неудобство ще го преживее някак си — в края на краищата какво е неговото в сравнение с онова, което пък очаква нея?

Допил напитката, подкарал колата и спрял на моста, оттам хвърлил кутийката във водите отдолу. При Пайн Пойнт нещата не протекли както било замислено, ама хич. Първо, когато пристигнал, жената вече излизала от къщата, пък и веднага посегнала към спрея в чантата, затова се наложило да я коли там — отвън. Сетне се довлякъл и онзи, едрият тип, и се наложило да стреля. Първо се уплашил, че съседите ще чуят изстрела, но никой не се обадил, шум не се вдигнал никакъв. И все пак се наложило да се измъква по най-бързата процедура, а това не било в характера му — не обичал да действа прибързано.

Погледнал часовника и започнал да брои обратно — от десет до едно. На едно откъм Пайн Пойнт му се счуло нещо като приглушена експлозия. Огледал се внимателно през прозореца. Вярно, от колата на Мери Мейсън вече се издигал облак дим. Значи ченгетата ще дойдат скоро, може би и пожарната — тогава ще намерят ранената и мъртвия мъж. Предпочел да я остави умираща, а не мъртва. Сторило му се по-удачно да се вдигне шум, да пристигне линейка, полицаят Макартър да се заплесне по жената, това щяло да му отвлече вниманието от другото, щяло да даде и повече време на Неърн. Но пък имало опасност ченгетата да заварят жената в съзнание и тя да им опише нападателя си. Вече се питал дали я бил накълцал достатъчно. Ами ако вземе да оцелее? Опасявал се още, да не би да я е оставил много близо до колата? С обезобразено лице не му била нужна. Не бивало да има съмнения относно самоличността й. Това били дребни проблеми, но те тревожели Сайръс. Виж, възможността да го заловят не го безпокояла: той жив нямало да им се даде. Ще умре, но в затвора няма да се върне. Било му обещано Спасение, а спасените не се боят от нищо.

Пътят отдясно се извивал по лек баир към горичка. Сайръс откарал колата там и я скрил сред дърветата. От притеснение в стомаха му се набрала буца, но тръгнал пешком по склона нагоре, минал сред редиците дървета и излязъл при полуразрушена къщурка. Оттам белият дом с верандата вече се виждал ясно, а в големите прозорци блестели лъчите на залязващото слънце. Скоро то ще огрее и тресавището, а водите му ще пламнат, за да се оцветят в оранжево и червено.

Главно в червено…

Мери Мейсън лежала по гръб на земята и се взирала в небето. Видяла как гърбушкото хвърлил в колата й нещо лъскаво, по-късно чула съсъка, видяла пламъците и разбрала, че е бавнодействаща запалителна бомба. Но била парализирана, не можела да си мърда ръцете, нямала сили да затисне раната с тях, камо ли да се отдалечи от горящия автомобил.