Тес Геритсън - Чиракът

— Той беше чист. Съпругата му беше чиста.

— Онзи довършващ удар с ножа… напомня екзекуция. Може би това е символизмът. Срязване на гърлото, за да бъде накаран да замълчи.

— Божичко, Ризоли. Обърна всичко на сто и осемдесет градуса. Първо говорим за извършител, който убива заради удоволствието. Сега затъна в конспирация.

— Опитвам се да разбера защо е замесен Дийн. ФБР никога не дава пет пари какво правим. Те не се месят в нашите работи, ние не се месим в техните, и така на всички им харесва. Не сме ги молили да ни помогнат за Хирургът. Техният отдел е прекалено зает с Холивуд, за да се занимава с нас. Какво тогава му е по-различно на този случай? Какво прави специални семейство Йегър?

— Не открихме нищо за тях — каза Корсак. — Никакви дългове, никакви финансови червени флагчета. Нито висящи дела. Никой, който би имал причина дори да ги стресне.

— Но на какво се дължи тогава този интерес на ФБР?

Корсак се замисли.

— Може би Йегърови имат приятели по високите етажи. Някой, който сега крещи за справедливост.

— Според теб Дийн не би ли ни го казал?

— Федералните никога не са обичали да казват каквото и да било — рече Корсак.

Джейн погледна назад към сградата. Беше почти полунощ и все още не бяха видели Мора Айлс да излиза. Когато Ризоли напускаше комплекса за извършване на аутопсии, Айлс диктуваше и й бе махнала почти незабележимо с ръка за довиждане. Кралицата на мъртвите не обръщаше почти никакво внимание на живите.

А аз по-различна ли съм? Като си легна нощем, виждам лицата на убитите.

— Този случай е по-голям, не е свързан само с Йегърови — заключи Корсак. — Вече открихме останките и от втори труп.

— Мисля, че това освобождава Джоуи Валънтайн от подозренията — каза Джейн. — То обяснява как нашият извършител се е сдобил с онзи косъм от труп — от предишна жертва.

— Аз още не съм приключил с Джоуи. Още едно завъртане на отвертката.

— Нещо срещу него ли имаш?

— Търся. Търся.

— Ще ти трябва нещо повече от старо обвинение във воайорство.

— Но този Джоуи е сбъркан. Трябва да си сбъркан, за да ти прави удоволствие да слагаш червило на мъртви дами.

— Сбъркаността не е достатъчна. — Младата жена се взря в сградата, мислейки за Мора Айлс. — В някои отношения всички сме сбъркани.

— Да, но ние сме нормални сбъркани. Докато объркаността на Джоуи излиза извън рамките на нормалното .

Джейн се засмя. Този разговор бе достигнал абсурдни измерения, а тя бе прекалено изморена, за да се опитва да търси логика в казаното.

— Какво, по дяволите, казах? — попита Корсак.

Тя тръгна към колата си.

— Чувствам се уморена. Имам нужда да се прибера и да поспя.

— Ще дойдеш ли за костния доктор?

— Ще дойда.

Утре следобед към Айлс щеше да се присъедини криминален антрополог, за да огледат заедно трупа на втората жена, от която бе останал почти само скелетът. Макар да нямаше желание да посещава отново тази къща на ужаса, Ризоли нямаше как да избегне това задължение. Приближи се до колата си и я отключи.

— Хей, Ризоли? — извика Корсак.

— Да?

— Вечеряла ли си? Искаш ли да хапнем по един бургер или нещо от този род?

Това беше една от поканите, които всяко ченге може да отправи към свой колега. Хамбургер, бира, няколко часа за сваляне на напрежението от изпълнен със стрес ден. Нищо необичайно или своенравно, но я накара да се почувства некомфортно, защото усети самотата, отчаянието зад нея. А и не искаше да бъде привлечена към лепкавата мрежа на нуждите на този човек.

— Може би някой друг път — отвърна тя.

— Да. Добре — каза той. — Друг път.

И като й махна, Корсак се обърна и тръгна към своя автомобил.

Когато се прибра, намери съобщение от брат си Франки на телефонния секретар. Докато преглеждаше пощата, изслуша бумтящия му глас и си представи наперената му стойка и предизвикателното изражение на побойник.

— Хей, Джейни, там ли си? — Дълга пауза. — А, по дяволите. Виж, забравих напълно за рождения ден на мама утре. Какво ще кажеш да й вземем заедно подаръка? Сложи и моето име върху него. Ще ти пратя чека по пощата. Ти само ми кажи колко пари ти дължа, става ли? Бай. А, и как я караш?

Джейн захвърли пощата върху масата и измърмори:

— Да, Франки. Както ми плати за последния подарък.

Така или иначе сега беше прекалено късно. Подаръкът вече беше доставен — кутия с хавлии за баня в прасковен цвят, избродирани с инициалите на Анджела. Тази година цялата заслуга се отдава на Джейни. Да видим какво ще промени това. Франки беше от хората, които винаги и за всичко имат извинения, но до едно с цената на златото, поне що се отнасяше до майка им. Той беше сержант и работеше с новобранци в Камп Пендълтън и Анджела се притесняваше за него, вманиачена по темата за безопасността му, сякаш всеки ден се оказваше под вражески огън. Дори на глас бе изричала тревогата си, че може би няма достатъчно за ядене. „Да бе, мамо, разбира се, умира от глад човекът. Американският военноморски корпус ще остави стокилограмовото ти момче да умре от глад.“ Всъщност Джейн не беше яла нищо от обяд. А смущаващото връщане на храната в мивката на залата за аутопсии бе изпразнило стомаха й и от малкото, което бе останало в него, и сега тя чувстваше вълчи глад.