Тес Геритсън - Чиракът

— А каква музика е слушала мисис Халоуел?

— Не си спомням.

— Работили сте с нея само преди месец.

— Да, но невинаги си спомням подробностите. — Джоуи беше приключил работата с восъка по дланите. Сега мина към тази част на масата, където се намираше главата на мъртвата, и застана там, кимайки в такт с „You Ain’t Nothing but a Hound Dog“ 10 10 Също песен на Елвис Пресли. — Бел.ред. . Облечен с черни джинси и обувки „Док Мартинс“, той приличаше на успяващ млад художник, съзерцаващ празно платно. Само дето неговото платно беше студена плът, а работните му инструменти — четката за грим и бурканчето с руж. — Мъничко от бронзово румената светлина, струва ми се — измърмори той и посегна към съответното бурканче с руж. Започна да смесва цветове върху палитрата от неръждаема стомана с предназначената за тази цел шпатула. — Да, изглежда подходящо за едно старо момиче, фенка на Елвис.

Започна да нанася така получения нюанс по бузите на трупа, чак до линията на косата, където сребристите корени надничаха от черната боя.

— Може би си спомняте разговора с дъщерята на мисис Халоуел — обади се Ризоли.

И извади снимка на Гейл Йегър, за да му я покаже.

— Питайте по-скоро мистър Уитни. Той урежда почти всичко. Аз съм само негов помощник…

— Но вие несъмнено сте обсъждали с мисис Йегър грима на майка й за погребението. След като вие сте подготвили останките на покойницата.

Погледът на Джоуи се спря върху снимката на Гейл Йегър.

— Помня, че беше наистина мила дама — промълви той.

Джейн го погледна въпросително.

— Беше?

— Вижте, следя новините. Нали не мислите, че мисис Йегър е все още жива? — Джоуи се обърна и се намръщи на Корсак, който се разхождаше из помещението и надничаше из шкафчетата. — Ъъъ… господин детектив? Търсите ли нещо конкретно?

— Не. Просто се чудех какви неща може да има в един погребален дом. — Бръкна в едно от шкафчетата. — Хей, това маша за къдрене ли е?

— Да. Ние мием косата с шампоан и къдрим с маша. Правим маникюр. Всичко, за да изглеждат клиентите ни възможно най-добре.

— Както чувам, вие сте много добър в тази работа.

— Всички са оставали доволни от работата ми.

Корсак се засмя.

— Те самите ли успяват да ви го кажат?

— Имам предвид семействата им. Техните семейства остават доволни.

Полицаят остави машата.

— Работите за мистър Уитни колко… вече седем години?

— Горе-долу толкова.

— Трябва да сте дошли веднага след завършването на гимназията.

— Започнах като чистач и мияч на катафалките. Чистех стаята за подготвяне на покойниците. Отговарях на нощните обаждания за вземане на починал. Тогава мистър Уитни ме накара да му помагам при подготвянето на труповете. Сега, когато годините му напредват, аз правя почти всичко тук.

— В такъв случай сигурно имате разрешително да подготвяте трупове?

Настъпи пауза.

— Ъъъ, не. Никога не стигнах до кандидатстване за този пост. Просто помагах на мистър Уитни.

— Защо не кандидатствахте? Струва ми се, че това би било изкачване едно стъпало нагоре.

— Работата ме удовлетворява при това положение. — Джоуи насочи вниманието си отново към мисис Обър, чието лице бе придобило розов оттенък. Той взе четчица за вежди и започна да нанася кафяв грим в сивите й вежди; ръцете му работеха с почти любяща деликатност. Във възрастта, когато повечето младежи нямат търпение да се заловят енергично с живота, Джоуи Валънтайн бе предпочел да прекарва дните си в компанията на мъртвите. В тази чиста, светла стая докарваха трупове от болници и старчески домове. Той ги къпеше и подсушаваше, миеше косите им, слагаше им крем и пудра, за да създаде илюзия за живот. Докато нанасяше цветовете по бузите на мисис Обър, той прошепна: — Добре. О, да, стана наистина добре. Ще изглеждаш приказно…

— И така, Джоуи — обади се Корсак. — Работиш тук от седем години, така ли?

— Не ви ли го казах преди малко?

— И никога не си си направил труда да кандидатстваш за документ, който ти дава правото да упражняваш тази професия?

— Защо ме питате все за това?

— Защото си знаел, че няма да го получиш ли?

Джоуи замръзна, както се готвеше да сложи червило. Не отговори.

— Старият мистър Уитни знае ли за криминалното ти минало? — попита Корсак.

Най-после младият мъж вдигна поглед.

— Не сте му казали, нали?

— Може би трябва да го направя. Като имам предвид как си изкарал ума на онова бедно момиче.

— Бях само на осемнайсет. Стана грешка…