Агата Кристи: Илюзия с огледала

— Най-много ми харесват побойниците и грубияните. Не понасям смахнатите. Разбира се, Луис и доктор Мавърик смятат, че всички те са смахнати… Потиснати желания или проблеми в семейната среда, майките им тръгнали с войници и не знам какво още. Аз самата не мисля така, защото някои хора са имали много по-ужасно детство и пак са успели да станат нормални.

— Това са много сложни проблеми — отбеляза мис Марпъл.

Джина се засмя, показвайки отново великолепните си зъби.

— Не обръщам особено внимание на такива неща. Има хора, които искат да подобрят света. Луис е съвсем побъркан на тази тема. Следващата седмица ще ходи до Абърдийн, защото в полицейския съд щяло да се гледа някакво дело… Момче с пет предишни присъди.

— Ами младежът, който ме посрещна на гарата? Мистър Лоусън. Каза ми, че помага на мистър Сероколд. Негов секретар ли е?

— Едгар? Не, той няма достатъчно ум, за да е секретар. Всъщност и той е пациент. Отсядал е по хотелите и се е представял за ветеран от войната или за пилот изтребител. Вземал пари назаем и духвал. Мисля, че е пропаднал. Но Луис се занимава с всички тях. Кара ги да се чувстват като членове на семейството, възлага им разни задачи и насърчава чувството им за отговорност. Струва ми се, че някой ден някой от тях ще ни убие! — възкликна Джина и се засмя весело.

Мис Марпъл не се засмя.

Минаха през една внушителна порта, охранявана от портиер с военна осанка, и продължиха по алея, от двете страни на която растяха рододендрони. Алеята беше зле поддържана, а градината изглеждаше занемарена. Джина улови погледа й и обясни:

— През войната нямаше градинари, а оттогава не сме си направили труда. Наистина изглежда ужасно.

Взеха завоя и пред тях се появи Стонигейтс в цялото си великолепие. Както бе казала Джина, това беше огромна постройка, образец на викторианската готика — нещо като храм на плутокрацията. Филантропията бе добавила към нея отделни крила и пристройки, които макар и да не бяха съвсем различни от основната сграда, я лишаваха от хармоничност и стил.

— Ужасна е, нали? — попита Джина с обич в гласа. — Баба е на терасата. Ще спра тук, а вие ще отидете при нея.

Мис Марпъл тръгна към старата си приятелка. Странно, от разстояние стройната фигура изглеждаше съвсем момичешка, въпреки бастуна, на който се подпираше при бавното си и очевидно придружено от болки ходене. Сякаш младо момиче се мъчеше да имитира старица.

— Джейн! — възкликна мисис Сероколд.

— Милата Кари Луиз! — отвърна мис Марпъл.

Да, самата Кари Луиз. Невероятно непроменена, толкова младолика, въпреки че за разлика от сестра си тя не използваше козметика или други изкуствени помощници на красотата. Косата й сивееше, но и преди си беше сребристоруса, така че цветът й бе променен много малко. Кожата й все още беше розово-бяла като цвят от роза, но вече повехнала. Очите й и сега гледаха невинно и блестяха като звезди. Фигурата й беше стройна и младежка, а главата й предизвикателно наклонена на една страна като на птица.

— Укорявам се — заговори Кари Луиз с гърлен глас, — че допуснах да мине толкова много време! Не сме се виждали от години, Джейн, мила! Колко се радвам, че най-накрая дойде при нас!

От края на терасата Джина извика:

— Трябва да се прибираш, бабо! Става студено и Джули ще се ядоса много!

Кари Луиз се засмя със звънливия си смях:

— Всички се суетят около мен. Непрекъснато ми напомнят, че съм стара.

— А ти не се чувстваш стара.

— Не, не се чувствам. Въпреки всички болки и болчици, а те не са малко. Вътре в себе си продължавам да бъда момиченце като Джина. Може би с всички е така. Огледалото ни показва колко сме остарели, но не искаме да повярваме. Струва ми се, че само няколко месеца са изминали откакто бяхме във Флоренция. Помниш ли фройлайн Швейк и ботушите й?

Двете възрастни жени се засмяха при спомена за събитията, станали преди близо петдесет години.

Стигнаха заедно до плъзгащата се врата. Там ги посрещна суха възрастна жена. Тя беше с надменен нос, къса коса и дебели, добре скроени вълнени панталони.

— Кара, това, което правиш, е пълно безумие! — сгълча я тя. — Как можеш да стоиш навън толкова много? Ти си абсолютно неспособна да се грижиш за себе си! Какво ще каже мистър Сероколд?

— Не ми се карай, Джули! — усмихна се умоляващо Кари Луиз и я представи на мис Марпъл. — Това е мис Белъвър, която е всичко за мен. Медицинска сестра дракон, куче пазач, секретарка, домакин и верен приятел.

Джулиет Белъвър изсумтя и върхът на големия й нос силно порозовя — признак на обзелите я чувства.