Агата Кристи: Илюзия с огледала

Пасторът умря преди година и Милдред се настани при майка си в Стонигейтс. Само че много избързах. Пропуснах една-две женитби. Ще се върна на тях. Пипа се омъжи за италианеца. Кари Луиз беше много доволна от избора й. Гуидо бе изискан, много хубав, добър спортист. Година след това Пипа роди дъщеря, но умря при раждането. Това беше голяма трагедия и Гуидо беше съкрушен.

Кари Луиз пътуваше доста често до Италия и при едно от тези пътувания срещна Джони Рестарик и се омъжи за него. Маркизът се ожени повторно и много искаше дъщеря му да бъде отгледана в Англия от невероятно богатата си баба. И така, всички се установиха в Стонигейтс — Джони Рестарик, Кари Луиз, бебето Джина и двете момчета на Джони — Алексис и Стивън… Първата съпруга на Джони беше рускиня… Милдред се омъжи за пастора малко след това… После стана историята с югославянката, разводът. Момчетата продължиха да посещават Стонигейтс през ваканциите, защото обожаваха Кари Луиз. А по-късно, струва ми се през 1938-а, тя се омъжи за Луис.

Мис Ван Райдък замълча, за да си поеме въздух.

— Не познаваш ли Луис?

Мис Марпъл поклати глава.

— Не. За последен път видях Кари през 1928-а. Помня, че ме заведе на опера в Ковънт Гардън.

— О, да. Така. Луис беше подходящ за нея. Ръководеше една много известна фирма на експерти счетоводители. Струва ми се, че се запознаха във връзка с някакви финансови въпроси около фондацията „Гулбрандсен“ и колежа. Богат, горе-долу на нейната възраст, напълно почтен. Но чудак. Беше напълно побъркан на тема спасяване на малолетни престъпници.

Рут Ван Райдък въздъхна.

— Както ти казах, Джейн, във филантропията също има мода. По времето на Гулбрандсен беше образованието, преди това безплатната супа…

Мис Марпъл кимна.

— Да, така е. Раздаваха на болните портвайн и бульон от телешки глави. Майка ми също го правеше.

— Да. Сега вече храната за тялото отстъпи пред храната за ума. Всички се побъркаха на тема образоване на низшите класи. Е, и това мина. Предполагам, че скоро на мода ще дойде да не образоваш децата си и внимателно да опазваш неграмотността им докато не станат на осемнадесет. Както и да е. Фондацията „Гулбрандсен“ имаше някои проблеми, тъй като държавата пое функциите й. След това се появи Луис с горещия си ентусиазъм да възпитава малолетни престъпници. Вниманието му било привлечено към тази дейност, докато правел финансови ревизии на фалшифицирани от изобретателни млади хора сметки. Убеждавал се все повече и повече, че те не са ненормални, а напротив — имат отлични умствени способности и се нуждаят единствено от правилно насочване.

— Има нещо вярно в това — кимна мис Марпъл. — Но не е цялата истина. Помня…

Тя замълча и погледна часовника си.

— О, Боже! Не бива да изпусна влака в шест и половина!

— Ще отидеш в Стонигейтс, нали? — попита още веднъж Рут Ван Райдък.

Мис Марпъл взе чантата и чадъра си и отговори:

— Ако Кари Луиз ме покани…

— Ще те покани. Отиваш, нали? Обещаваш ли?

Джейн Марпъл обеща.

Мис Марпъл слезе от влака на гара Маркет Киндъл. Един любезен пътник свали куфара й и тя — стиснала няколко връхни дрехи, протритата си кожена чанта и една обикновена мрежа за пазар — започна да благодари смутено.

— Толкова мило от ваша страна… трудно е в наши дни… Няма носачи… Така се притеснявам, като пътувам…

Благодарностите й бяха заглушени от кънтенето на високоговорителя, който шумно и нечленоразделно обяви, че влакът се намира на първи коловоз и че ще отпътува за някакви гари, чиито имена не можеха да се разберат.

Маркет Киндъл беше голяма, пуста гара, на която почти не се виждаха пътници и персонал. Отличаваше се с това, че имаше цели шест коловоза и навес, под който важно пухтеше малък локомотив с един вагон.

Мис Марпъл, облечена доста по-лошо от обикновено (беше истински късмет, че все още пазеше старите си дрехи), се оглеждаше несигурно наоколо, когато към нея се приближи млад мъж.

— Мис Марпъл? — попита той. В гласа му имаше нещо предвзето — сякаш името й беше първата реплика в някакъв аматьорски спектакъл, в който участваше. — Дойдох да ви посрещна. От Стонигейтс.

Мис Марпъл го погледна с благодарност — очарователна, безпомощна на вид възрастна дама с — ако бе успял да забележи, — много проницателни сини очи. Гласът на младежа не подхождаше кой знае колко на външния му вид — някак си обикновен, почти невзрачен. Клепачите му трепкаха нервно.

— О, благодаря ви — отговори мис Марпъл. — Имам само един куфар.