Агата Кристи: Илюзия с огледала

— Но защо да ти се сърдя? Подходила си много разумно. Звучи правдоподобно. Сигурна съм, че Кари Луиз се е отзовала.

— Писа ти. Ще намериш писмото, когато се прибереш. Честно, Джейн, нали не мислиш, че съм си позволила непростима волност? Нали нямаш нищо против…

Тя се поколеба и мис Марпъл довърши мисълта й:

— Да посетя Стонигейтс под фалшив предлог, уж за да ми се окаже помощ. Не, нямам нищо против. Щом се налага . Ти смяташ, че е нужно, и аз съм склонна да се съглася с теб.

Мисис Ван Райдък се вгледа в нея.

— Да не би и ти да си дочула нещо?

— Не съм. Убедеността ти ми е достатъчна. Ти не си фантазьорка, Рут.

— Така е. Но не мога да кажа нищо определено.

— Помня — отвърна мис Марпъл замислено — една неделя в църквата. Беше втората неделя на Коледните пости… Седях зад Грейс Ламбъл и се тревожех за нея. Бях абсолютно сигурна, че нещо не е наред, но не можех да определя какво. Изпитвах някакво смущаващо чувство. Много ясно изразено.

— И имаше ли нещо нередно?

— О, да. Баща й, старият адмирал, от известно време се държеше особено и още на следващия ден се нахвърли върху нея с чука за разбиване на въглища. Крещял й, че е антихрист, преобразен като неговата дъщеря. Едва не я убил. Закараха го в лудницата, а тя се оправи едва след няколко месеца в болницата… Но едва не умря.

— И онзи ден в църквата ти си имала предчувствие?

— Не бих го нарекла „предчувствие“. Основаваше се на факти. Обикновено е така, макар че в момента човек невинаги си дава сметка за това. Тогава бе сложила шапката си със задното напред. Това бе съществено, защото Грейс Ламбъл беше акуратна и никак не разсеяна. Възможните обстоятелства, при които би могла да си я сложи наопаки, преди да отиде на църква, никак не бяха много. Оказа се, че баща й запратил по нея мраморен пепелник, който счупил огледалото. Тя грабнала шапката си и изтичала навън, за да не привлече вниманието на прислугата и съседите. Решила, че това се дължи на „военния темперамент на милия татко“. Не си е давала сметка, че умът му е вече напълно излязъл от релсите, макар че би трябвало да се досети. Непрекъснато се оплаквал, че го следят врагове и така нататък… Обикновените симптоми.

Мисис Ван Райдък погледна приятелката си с възхищение.

— Може би в края на краищата това твое село не е чак толкова идилично място.

— Човешката природа, мила моя, навсякъде е една и съща. Просто в големия град е по-трудно да я наблюдаваш внимателно, това е всичко.

— Значи ще отидеш в Стонигейтс?

— Ще отида. Може би е малко нечестно към племенника ми Реймънд. Да оставя хората да си помислят, че не се грижи за мен… Но той е в Мексико за шест месеца, а когато се върне, всичко трябва да е свършило.

— Кое трябва да е свършило?

— Поканата на Кари Луиз няма да е за вечни времена, нали? Три седмици, може би месец. Това, предполагам, ще е достатъчно време.

— За да разбереш какво не е наред?

— За да разбера какво не е наред.

— Боже, Джейн! — възкликна мисис Ван Райдък. — Не ти липсва увереност, нали?

Мис Марпъл я погледна с укор.

— Рут, ти каза, че ми имаш доверие… Мога само да те уверя, че ще направя всичко възможно, за да го оправдая.

Преди да се ками на влака за Сейнт Мери Мийд (по специалната намалена тарифа в сряда), мис Марпъл съвсем делово разпита Рут за някои подробности.

— Аз й Кари Луиз си пишехме от време на време, но преди всичко си изпращахме календари и картички за Коледа. Рут, мила, интересуват ме фактите и също така, кого точно ще срещна в Стонигейтс.

— Знаеш за брака на Кари Луиз с Гулбрандсен. Нямаха деца и Кари прие това много навътре. Гулбрандсен беше вдовец и имаше трима големи сина. В края на краищата осиновиха още едно дете, Пипа — малко, очарователно същество. Беше на две годинки, когато я взеха.

— Откъде? Какъв е произходът й?

— Вече не си спомням, Джейн. Наистина. Ако изобщо съм чула някога. Може би от някое дружество за осиновяване? Може да е била нежелано дете, за което Гулбрандсен е чул. Защо? Мислиш ли, че е важно?

— Човек винаги иска да знае произхода, така да се каже. Продължавай.

— След това се оказа, че въпреки всичко Кари Луиз ще има свое дете. Според лекарите това се случва доста често.

Мис Марпъл кимна.

— Така е.

— Както и да е. Кари Луиз роди и се почувства раздвоена, ако разбираш какво имам предвид. Ако се беше случило по-рано, щеше да обезумее от радост, но вече толкова обичаше Пипа, че сякаш се чувстваше гузна пред нея заради новото бебе. Когато Милдред дойде, оказа се доста грозновато дете. Прилича на баща си — те бяха едри и грубовати. Но определено добри хора. Кари Луиз толкова се стараеше да не прави разлика между своето и осиновеното дете, че, струва ми се, глезеше Пипа прекомерно, а пренебрегваше Милдред. Мисля си, че Милдред страдаше от това. Както и да е. Не ги виждах често. Пипа стана много хубаво момиче, а Милдред бе съвсем обикновена. Ерик Гулбрандсен умря, когато Милдред беше на петнадесет, а Пипа на осемнадесет. На двадесет Пипа се омъжи за италианец, маркиз ди Сан Севериано — о, съвсем истински маркиз, не мошеник или нещо такова. Тя беше наследничка на Гулбрандсен… Естествено. Иначе маркизът нямаше да се ожени за нея, знаеш какви са италианците. Гулбрандсен завеща равни суми в попечителски фонд и на двете. Милдред се омъжи за някакъв свещеник, пастор Стрет… Приятен човек, но болнав. Беше с петнадесет години по-възрастен от нея. Струва ми се, че живееха съвсем щастливо.