Агата Кристи: Илюзия с огледала

Направи й впечатление, че не взе багажа, а щракна с пръсти на носача, който буташе количка недалеч.

— Изнесете го, моля — каза той и добави важно: — За Стонигейтс.

— Ей сега е. Чакай малко.

На мис Марпъл й се стори, че новият й познайник не остана много доволен от този отговор. Сякаш човекът бе пренебрегнал Бъкингамския дворец заради някаква си уличка в предградие.

— Железниците стават все по-невъзможни с всеки изминат ден — отбеляза той.

Поведе мис Марпъл към изхода и се представи:

— Аз съм Едгар Лоусън. Мисис Сероколд ме помоли да ви посрещна. Помагам на мистър Сероколд.

В гласа му се прокрадна намек, че такъв важен и зает човек като него галантно е изоставил работата си, за да прояви благородство към съпругата на работодателя си.

Впечатлението и този път не беше много убедително — имаше нещо театрално.

Мис Марпъл се замисли за този Едгар Лоусън.

Излязоха от гарата и той я поведе към един доста стар форд.

Тъкмо я питаше: „Отпред до мен ли ще седнете или предпочитате задната седалка?“, когато покрай тях с мъркане се плъзна блестящ двуместен ролс-бентли и спря пред форда. От него изскочи младо момиче и се приближи. Това, че беше с мръсни кадифени панталони и обикновена риза, отворена на шията, някак си подсилваше факта, че бе не само красиво, но и богато.

— Значи успя, Едгар. Мислех си, че няма да стигнеш навреме. Виждам, че си взел мис Марпъл. Дойдох да я посрещна. — Момичето се усмихна ослепително на мис Марпъл, показвайки два реда хубави зъби на фона на загорялото си от слънцето лице. — Аз съм Джина, внучката на Кари Луиз. Как пътувахте? Ужасно ли? Каква хубава пазарска мрежа! Обожавам ги! Дайте ми нещата си и ще можете да се качите по-лесно.

Лицето на Едгар почервеня.

— Слушай, Джина! Аз трябваше да посрещна мис Марпъл! Всичко беше уговорено…

Белите зъби отново се показаха в широка, небрежна усмивка.

— Знам, Едгар, но си помислих, че ще е много хубаво, ако дойда и аз. Ще я взема със себе си, а ти можеш да почакаш, докато изнесат багажа.

Джина затръшна вратата откъм мис Марпъл, изтича от другата страна, скочи зад волана и бързо подкара колата към изхода на паркинга.

Мис Марпъл се обърна назад и видя лицето на Едгар Лоусън.

— Не мисля, мила, че мистър Лоусън остана очарован.

Джина се засмя.

— Едгар е страхотен идиот — каза тя. — Толкова е надут! Ще си помислиш, че наистина някой му обръща внимание!

— А не е ли така? — попита мис Марпъл.

— На Едгар? — В презрителния смях на Джина се появи нотка на жестокост. — И без това е ку-ку.

— Ку-ку?

— Всички в Стонигейтс са кукувци. Не, не Луис и баба или аз и момчетата. Нито пък мис Белъвър, разбира се. Имам предвид другите. Понякога си мисля, че и аз ще мръдна, ако продължавам да живея там. Дори леля Милдред не престава да си мърмори сама, когато отива на разходка, а човек не очаква такива работи от една вдовица на пастор, нали?

Излязоха от алеята, водеща към гарата, и ускориха по пустото, гладко шосе. Джина стрелна с очи спътницата си.

— Били сте съученички с баба? Колко странно!

Мис Марпъл знаеше добре какво има предвид. За младите хора винаги е странно, че и старците някога са били млади, имали са плитки и са се борили с десетичните дроби и класическата литература.

— Сигурно — продължи Джина със страхопочитание в гласа и очевидно без намерение да бъде груба — е било преди ужасно много време!

— Да, наистина — отвърна мис Марпъл. — Предполагам, ме на мен ми личи повече, отколкото на баба ви. Така ли е?

Джина кимна.

— Умно го казахте. Знаете ли, човек остава с впечатлението, че баба няма възраст.

— Отдавна не съм я виждала. Чудя се, дали ще я намеря много променена?

— Косата й, естествено, е побеляла — обясни Джина разсеяно. — И ходи с бастун заради артрита. Напоследък е по-зле. Предполагам, че… — Тя замълча и след това попита: — Идвали ли сте в Стонигейтс и преди?

— Не, никога. Слушала съм много, разбира се.

— Доста зловещо място всъщност — изчурулика Джина весело. — Нещо като готическо чудовище. Стив го нарича „Най-добрия викториански клозетен период“. Но в някои отношения там е забавно. Всички са безумно усърдни и човек непрекъснато се препъва в разни психиатри. Забавляват се като луди. Те са нещо като водачите на скаути, само че по-лоши. Някои от малолетните престъпници са като мили домашни животинки. Един от тях ме научи да отключвам брави с парче тел, а друг, с ангелско лице, да удрям крошета.

Мис Марпъл се замисли над чутото.