Агата Кристи - Паяжината

Сър Раулънд се захили.

— Да, наистина. Много обича да разиграва театър. Знаете ли, че тя всъщност беше дяволски добра, когато играеше в училищния театър. По едно време си мислех, че го е взела на сериозно и че ще стъпи на професионална сцена. Страшно е убедителна, даже когато разказва и най-фантастичните лъжи. А такива са навярно артистите. Хора, които умеят да се преструват убедително. — Той потъна в спомени за момент и после продължи: — Най-добрата приятелка на Клариса в училище беше едно момиче, Джанет Колинс, чийто баща бе известен футболист. А и самата Джанет беше също луда по футбола. Е, един ден Клариса звъни на Джанет с преправен глас и се представя, че отговаряла за връзките с обществеността на някакъв футболен отбор, като й заявява, че Джанет била избрана за новия талисман на отбора, но че всичко зависело от това дали тя щяла да се маскира като зайче, което трябва да застане пред стадион „Челси“ по времето, когато запалянковците отиват на мач. Джанет успява някак да наеме заешки костюм навреме и отива на стадиона, облечена като зайко-байко, където стотици хора й се смели и била фотографирана от Клариса, която я чакала там. Джанет направо побесняла и май приятелството им беше дотам.

— О, добре тогава — изръмжа Хюго примирено, взе менюто и насочи вниманието си към далеч по-сериозното занимание — да избере какво ще вечерят по-късно.

В това време, няколко минути след като Хенри отиде да си вземе душ, в празната гостна на Хейлшъм-Браунови влезе Оливър Костело, промъквайки се тихо през френските прозорци, като остави завесите дръпнати, за да струи вътре лунната светлина. Той предпазливо огледа стаята, светейки си с фенерче, отиде до бюрото и запали лампата върху него. След като вече беше вдигнал капачето на тайното чекмедже, той изведнъж изгаси лампата и остана неподвижно за миг, сякаш се ослушваше. После очевидно се успокои, щракна отново лампата на бюрото и пак се надвеси над тайното чекмедже.

Зад гърба му скритата зад лавиците врата се отвори бавно и тихо. Костело прибра тайното чекмедже в бюрото, загаси отново лампата и рязко се обърна, за да получи в същото време един свиреп удар по главата от някого, който стоеше в нишата сред лавиците. Костело моментално се строполи зад канапето, а тайната врата се затвори отново този път по-бързо.

Известно време стаята остана тъмна до момента, в който Хенри Хейлшъм-Браун влезе откъм преддверието, запали лампите по стените и извика „Клариса!“ После си сложи очилата, напълни табакерата си с цигари от кутията на масата, стояща до канапето, а в това време Клариса влезе и рече.

— Ето ме, скъпи. Искаш ли един сандвич, преди да потеглиш?

— Не, мисля, че е по-добре да тръгвам — отвърна Хенри и нервно потупа сакото си.

— Но ти отиваш няколко часа по-рано — каза Клариса. — Дотам с кола няма да ти отнеме повече от двадесет минути.

Хенри поклати глава.

— Човек никога не знае — заяви той. — Може да спукам гума или нещо да се обърка с колата.

— Не бъди толкова припрян, скъпи — смъмри го Клариса, докато оправяше връзката му и каза: — Всичко ще мине съвсем гладко.

— Ами Пипа? — попита разтревожен Хенри. — Сигурна ли си, че няма да слезе долу и да се натъкне на сър Джон и Кален… искам да кажа мистър Джоунс, докато те разговарят?

— Не, няма такава опасност — увери го Клариса. — Ще се кача при нея в стаята и ще си устроим пиршество. Ще си изпечем наденичките, които са за утрешната ни закуска и ще си поделим шоколадовия мус.

Хенри се усмихна нежно на жена си.

— Много си добра с Пипа, скъпа моя — каза той. — Това е едно от нещата, за които съм ти най-благодарен. — Той млъкна смутен, после продължи: — Никога не успявам да се изразя добре… аз… ти знаеш… толкова мъки, а сега всичко е така различно. Ти… — Той взе Клариса в прегръдките си и я целуна.

За миг те останаха така прегърнати. После Клариса нежно се освободи, но продължи да държи ръцете му.

— Ти ме направи много щастлива, Хенри — каза тя. — А и Пипа ще бъде добре. Тя е чудесно дете.

Хенри топло се усмихна на жена си.

— А сега отивай да го посрещнеш твоя мистър Джоунс — нареди му тя и го побутна към вратата на преддверието. — Мистър Джоунс — повтори Клариса. — Все още недоумявам що за глупаво име са му измислили.

Хенри точно щеше да излезе от стаята, когато Клариса го попита:

— През централния вход ли ще влезете? Да не го ли заключвам?

Той спря на прага, за да помисли. После отговори:

— Не, мисля да влезем през френските прозорци.