Агата Кристи - Паяжината

— О, да — отговори мис Пийки. — По времето на мистър Селън. Но днес не можете да го видите, нали разбирате. Той умря.

— Не, не съм дошъл да се видя с него — заяви Костело. — Дойдох да се срещна с мисис… Браун — той наблегна малко на името.

— О, така ли? Наистина? Е, добре, видяхте я — каза му мис Пийки. Тя, изглежда, започна да разбира, че посетителят вече злоупотребява с гостоприемството на домакинята.

Костело се обърна към Клариса:

— Довиждане, Клариса — каза той. — Да знаеш, че скоро пак ще се срещнем — думите му прозвучаха почти като заплаха.

— Насам — посочи мис Пийки, като махна с ръка към френските прозорци. Тя го последва навън и докато вървяха, го попита: — Автобуса ли ще вземете или сте с кола?

— Оставих колата си до конюшнята — отвърна Костело, докато прекосяваха градината.

Веднага щом Оливър Костело излезе с мис Пийки, Пипа избухна в сълзи.

— Той ще ме отведе оттук! — извика тя, ридаейки горчиво, без да се отделя от Клариса.

— Не, няма — успокои я тя, но единствения, отговор на Пипа беше да изкрещи:

— Мразя го! Винаги съм го мразела!

Долавяйки, че момичето е на ръба на истерията, Клариса рязко извика:

— Пипа!

Пипа отстъпи назад.

— Не искам да се връщам при майка си отново, по-скоро бих умряла! — викаше тя. — По-добре да умра! Ще го убия!

— Пипа! — захвана Клариса, но момичето вече беше изпаднало в истерия.

— Ще се убия — извика Пипа. — Ще си прережа вените да ми изтече кръвта!

Клариса я стисна за раменете.

— Пипа, овладей се! — заповяда тя на детето — Всичко е наред, казвам ти! Аз съм тук.

— Но аз не искам да се връщам при майка си и мразя Оливър! — извика тя отчаяно. — Той е гаден, гаден, гаден!

— Да, скъпа, зная, зная — утешително промълви Клариса.

— Не, не знаеш. — Сега Пипа изглеждаше още по-отчаяна. — Не съм ти разказала всичко за тогава… преди да дойда да живея тук. Просто не мога да говоря за това. Не само Миранда беше толкоз гадна и пиеше през цялото време или пък вършеше други подобни неща. Една нощ, когато беше излязла някъде и Оливър беше вкъщи с мен… мисля, че беше пил много… не знам… но… — Тя спря и известно време не можа да каже нищо. После, гледайки към пода, тя се насили да продължи и измънка неясно: — Той се опита да прави с мен разни неща.

Клариса изглеждаше поразена.

— Какво говориш, Пипа? — попита тя. — Какво искаш да кажеш?

Пипа я изгледа толкова отчаяно, сякаш искаше някой друг да изрече онова, което тя не можеше.

— Той… той се опита да ме целуне и когато го отблъснах, ме сграбчи и започна да разкъсва роклята ми. Тогава… — Тя рязко спря и избухна в неудържими ридания.

— О, миличкото ми! — прошепна Клариса и прегърна силно момичето. — Опитай се да не мислиш за това. Всичко е минало и повече нищо такова не те заплашва. Ще направя всичко възможно Оливър да си получи заслуженото! Гнусно животно! Това няма да му се размине!

Настроението на Пипа изведнъж рязко се смени. Очевидно сега беше завладяна от някаква нова мисъл, защото в гласа й се появи надежда.

— А може би ще го удари гръм — запита се тя гласно.

— Много е възможно — съгласи се Клариса, — много е възможно. — На лицето й се изписа мрачна решителност. — Сега вече се стегни, Пипа — подкани тя момичето. — Всичко е наред. — Тя извади от джоба си носна кърпичка. — Ето, издухай си носа!

Пипа направи, каквото й наредиха и сетне ползва кърпичката, за да избърше сълзите си от роклята на Клариса, която намери в себе си сили и да се засмее.

— Хайде, качвай се горе и си вземи вана — нареди й тя и обърна Пипа с лице към вратата за преддверието. — И гледай добре да се измиеш — вратът ти е черен.

Пипа вече изглеждаше добре.

— Винаги е такъв — отвърна тя, докато вървеше към вратата. Ала точно когато щеше да излезе внезапно се обърна и се втурна към Клариса. — Нали няма да му дадеш да ме отведе? — примоли се тя.

— Само през трупа ми — отговори решително Клариса, но сетне се поправи: — Не, по-добре през неговия. Точно така! Сега доволна ли си?

Пипа кимна и Клариса я целуна по челото.

— А сега тичай! — нареди й тя.

Пипа прегърна за последно мащехата си и излезе. Клариса остана за момент потънала в мисли и после, виждайки, че в стаята вече е станало доста тъмно, запали дискретното осветление. Отиде до френските прозорци, затвори ги, седна на канапето и се загледа пред себе си, очевидно потънала в размисъл.

Бяха минали само една-две минути, когато чу, че входната врата се затръшна и тя погледна в очакване към вратата на преддверието, откъдето, миг по-късно влезе съпругът й — Хенри Хейлшъм-Браун. Той беше много хубав мъж на около четиридесет години, с доста безизразно лице, носещ очила с рогови рамки и стиснал в ръка куфарче за документи.