Агата Кристи - Паяжината

— Добре, скъпи, ще се видим по-късно или може би утре на закуска.

Сър Раулънд нежно я щипна по бузата и забърза, за да настигне другарите си, докато Клариса тръгна обратно към къщата. Беше приятна вечер и тя вървеше бавно, като спираше да се наслаждава на гледката и уханията от градината, оставяйки мислите си да блуждаят. Засмя се, когато се сети за мис Пийки с нейното зеле, после установи, че се усмихва, като си спомни за Джереми и несръчните му опити да й се обясни в любов. Запита се лениво дали той наистина е бил сериозен. Докато стигне до къщата, вече кроеше планове как да се справи с предстоящото посещение на Съветския премиер-министър или какъвто беше там.

Клариса и сър Раулънд бяха излезли едва преди няколко минути, когато икономът Елгин влезе в стаята откъм преддверието, носейки поднос с напитки, който сложи на масата. Външният звънец отекна и той отиде до главния вход. Навън стоеше издокаран красив тъмнокос мъж.

— Добър вечер, сър — поздрави го Елгин.

— Добър вечер. Дойдох да се видя с мисис Браун — каза мъжът доста безцеремонно.

— О, да, сър, влезте, моля — рече Елгин. Той затвори вратата след него и попита: — За кого да предам, сър?

— Мистър Костело.

— Насам, сър. — Елгин го поведе през преддверието, на прага на гостната той направи път на новодошлия да влезе и сетне каза: — Бихте ли почакали тук, сър? Мадам си е у дома. Ще видя дали мога да я намеря. — Той се накани да излезе, но се спря и се обърна към посетителя: — Мистър Костело ли казахте?

— Точно така — отвърна непознатият. — Оливър Костело.

— Много добре, сър — измърмори Елгин на излизане и затвори вратата зад себе си.

Останал сам, Оливър Костело огледа стаята, отиде първо да подслуша зад вратата на библиотеката, после зад вратата на преддверието и чак след това се приближи до бюрото, като се надвеси над него и внимателно разгледа чекмеджетата. Дочул шум, бързо се отдалечи от него и застана в средата на стаята, където го намери Клариса, когато влезе през френските прозорци. Костело се обърна и като видя кой е, се направи на учуден.

Клариса проговори първа. Силно изненадана тя възкликна:

— Ти?

— Клариса! Какво правиш тук? — извика Костело. Той звучеше също толкова изненадан.

— Твърде глупав въпрос, нали? — отговори Клариса. — Това е домът ми.

— Домът ти? — гласът му звучеше невярващо.

— Не се прави, че не знаеш — остро отвърна тя.

Костело я погледа минута-две, без да каже нищо. После рязко смени тона и отбеляза:

— Каква прекрасна къща! Беше на стария, как му беше името… търговец на антики, нали! Помня, веднъж ме доведе тук, за да ми покаже някакви столове в стил Луи XV. — Той извади джоба си табакера и я протегна напред. — Цигара!

— Не, благодаря — рязко отвърна Клариса. — И — добави тя — мисля, че е най-добре да си вървиш. Съпругът ми скоро ще се прибере у дома едва ли ще му бъде приятно да те види.

В отговор Костело безочливо се изсмя:

— Аз обаче искам да го видя. Затова всъщност дойдох тук. Да стигнем до едно разумно споразумение.

— Споразумение ли? — попита Клариса недоумяващо.

— Споразумение за Пипа — поясни Костело. — Миранда няма нищо против Пипа да прекара част от лятната ваканция при Хенри и може една седмица по Коледа. Но иначе…

Клариса рязко го прекъсна:

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Домът на Пипа е тук.

Костело нехайно се завъртя около масата, на която бяха сложени напитките.

— Но, скъпа Клариса — възкликна той, — навярно знаеш, че съдът даде на Миранда правата над детето. — Той взе една бутилка уиски. — Може ли? — попита Костело и си сипа, без да дочака отговор. — Никой не оспори това решение, помниш ли?

Клариса войнствено го изгледа.

— Хенри даде развод на Миранда — заяви тя, говорейки ясно и отсечено, — при това само след неофициално споразумение между тях двамата Пипа да живее при баща си. Ако Миранда не беше се съгласила, Хенри щеше да е този, който да се разведе.

Костело разсмя, но в смеха му се долавяше сарказъм.

— Ти май не познаваш Миранда много добре, нали? — попита той. — Тя често променя решенията си.

Клариса му обърна гръб.

— Не вярвам нито за миг — каза тя презрително, — че Миранда иска това дете или че изобщо я е грижа за него.

— Но ти не си майка, скъпа моя Клариса — гласеше наглият отговор на Костело. — Нали нямаш нищо против да те наричам Клариса? — продължи той като се усмихна неприятно. — В края на краищата, сега съм женен за Миранда и практически ние с теб сме роднини. — Той глътна питието си на един път и остави чашата на масата. — Да, мога да те уверя — продължи след това, — че сега Миранда е настроена доста майчински. Смята, че трябва да вземе Пипа да живее през по-голямата част от времето при нас.