Агата Кристи - Карти на масата

Мислеше си, че е успял да я убеди, но явно тя бе предпочела собствените си доводи. Жена с изключителна воля.

Батъл прекъсна мислите му:

— Какво, по дяволите, й казахте вчера? Навярно сте я уплашили и ето ви резултата! Но нали ми намекнахте, че разговорът ви с нея определено е сочел към Ан Мередит?

Поаро не отговори веднага. Той чувстваше, че мъртвата го бе обвързала към волята си така, както не би могла да го стори приживе.

Най-сетне проговори:

— Беше грешка…

Това бяха необичайни думи за него и той ги изрече без особено удоволствие.

— Сгрешили сте, така ли? — попита Батъл. — Няма значение, тя сигурно си е мислела, че я подозирате. Лоша работа — да ви се изплъзне просто така.

— Нямаше да можете да докажете нищо против нея — каза Поаро.

— Може и така да е… Може пък да е за добро. Вие… ъ-ъ-ъ… не сте го желали, нали, мосю Поаро?

Поаро се възмути. После каза:

— Разкажете ми точно какво се е случило.

— Робъртс отворил писмото си малко преди осем. Без да губи време, той се качил на колата си и оставил прислужницата си да се свърже с нас. Стигнал до дома на госпожа Лоримър, втурнал се в спалнята, но било твърде късно. Опитал изкуствено дишане, но напразно. Малко след това пристигнал и нашият лекар и потвърдил опитите му да я съживи.

— Какво е било приспивателното?

— Мисля, че веронал. От групата на успокоителните. До леглото й имало шишенце с таблетки.

— А другите трима? Не се ли опитаха да се свържат с вас?

— Деспард е извън града и не е преглеждал пощата си тази сутрин.

— Ами Ан Мередит?

— Току-що й позвъних.

— Eh bien?

— Била отворила писмото малко преди да й се обадя. Пощата пристига там по-късно.

— И как реагира?

— Напълно според очакванията — огромно облекчение, замаскирано от благоприличие, разбира се. Иначе шокирана и наскърбена.

Поаро помълча, после попита:

— Къде се намирате сега, приятелю?

— На Чейни Лейн.

— Bien. Идвам веднага.

В преддверието на Чейни Лейн той завари доктор Робъртс, който се готвеше да си тръгва. Обичайният бодър дух на доктора тази сутрин като че ли го беше напуснал. Робъртс беше блед и покрусен.

— Лоша работа, мосю Поаро. Не мога да не заявя, че от моя гледна точка се чувствам облекчен, но да ви кажа право, това е истински шок. Дори и за миг не съм допускал, че госпожа Лоримър може да е убила Шейтана. За мен е голяма изненада.

— Аз също съм изненадан.

— Толкова тиха, възпитана и сдържана жена. Трудно ми е да си представя, че е могла да извърши нещо подобно. Какъв ли мотив е имала? Е, сигурно никога няма да го разберем. Макар че лично аз съм доста любопитен.

— Тази случка навярно сваля голям товар от плещите ви.

— О, да, несъмнено. Би било лицемерно да не го призная. Никак не е приятно да те подозират в убийство. А що се отнася до клетницата — за нея това беше най-добрият изход.

— И тя мислеше така.

Робъртс кимна.

— Да, това е съвестта — каза той и излезе от дома.

Поаро замислено поклати глава. Докторът грешеше. Не угризения на съвестта бяха накарали госпожа Лоримър да посегне на живота си.

По пътя си нагоре по стъпалата той се спря да каже няколко успокоителни думи на прислужницата, която тихо ридаеше.

— Толкова е ужасно, сър. Толкова е ужасно. Ние много я обичахме. И вие така хубаво си пихте чая с нея вчера. А днес вече я няма. Никога няма да забравя тази сутрин — докато съм жива. Господинът звънна на вратата три пъти, преди да мога да му отворя. И как ми извика: „Къде е господарката ти?“ Толкова бях объркана, че едва му отговорих. Виждате ли, ние никога не отивахме при господарката, докато тя не позвънеше — така ни беше наредила. Та нищо не можах да му кажа. А той вика: „Къде е стаята й?“ и тича нагоре, а аз подире му; показвам му стаята и той се втурва вътре, без да чука, поглежда към нея и казва: „Много късно“. Беше мъртва, сър. Ама той ме прати за коняк и гореща вода и се зае с всички сили да я върне към живота, само че не можа. А после дойде и полицията и… и… не е хубаво така, сър. На госпожа Лоримър нямаше да й се хареса. Защо ще идва полиция? Не е тяхна работа дори и да е станало такова нещо и бедната господарка да е взела свръхдоза случайно.

Поаро не отговори на въпроса, а каза:

— Как се чувстваше снощи господарката ви? Беше ли притеснена от нещо?

— Не, сър, мисля, че не. Беше уморена, а като че ли имаше и болки. Напоследък не беше добре, сър.

— Да, зная.

Съчувствието в гласа му накара жената да продължи:

— Тя никога не се оплакваше, сър, но от едно известно време ние с готвачката много се притеснявахме за нея. Започна лесно да се уморява, вече не можеше да върши предишните неща. Мисля си, че посещението на младата дама след вас й дойде в повече.