Агата Кристи - Карти на масата

Устните й се извиха в усмивка.

— Напълно сте прав, мосю Поаро. Има нещо, което не ви е известно. Каза ли ви госпожица Мередит, че се видяхме?

— Доколкото си спомням, било е около дома на госпожа Оливър.

— Струва ми се, че да. Но аз имам предвид самата улица. С Ан Мередит се срещнахме на Харли Стрийт.

— А! — Той я изгледа внимателно. — Започвам да разбирам.

— Надявах се на това. Бях ходила при един известен лекар, който само потвърди подозренията ми. — Усмивката й стана още по-широка. В нея вече нямаше и следа от горчивина. — Не ми остава да играя още много бридж, мосю Поаро. О, той не ми го каза точно така, разбира се, а се постара да скрие истината. С малко повече грижи и прочие, и прочие, можело да живея още няколко години. Само че нямам намерение да полагам никакви грижи. Не съм такъв човек.

— Да, да, започвам да разбирам — каза Поаро.

— Имаше значение, разбира се — един месец, може би два, не повече. И тогава, тъкмо когато си тръгвах от този специалист, срещнах Ан Мередит. Поканих я на чай. — Тя помълча, а после продължи: — В края на краищата аз не съм толкова лоша жена. Пиехме чай, а аз не преставах да мисля. С действието си онази вечер не само лиших от живот човека Шейтана (нещо непоправимо), но в различна степен повлиях неблагоприятно върху живота на трима души. Поради моето деяние доктор Робъртс, майор Деспард и Ан Мередит (никой от тях не ми е причинявал нищо лошо) бяха подложени на голямо изпитание, дори на опасност. Това поне можех да поправя. Не съм сигурна дали съм се чувствала силно трогната от положението на доктор Робъртс или майор Деспард, макар че ги очакваше значително по-дълъг живот от мен. Те бяха мъже и можеха да се погрижат за себе си. Ала когато погледнах Ан Мередит… — Тя се поколеба, а после бавно продължи: — Ан Мередит е още момиче. Животът е пред нея, а тази проклета история можеше да я погуби… Подобна мисъл не ми се нравеше… И тогава, мосю Поаро, аз осъзнах, че това, за което вие намекнахте, се е сбъднало. Не можех повече да мълча. Затова ви позвъних днес…

Изминаха няколко минути.

Еркюл Поаро се наведе напред. Загледа втренчено, при това съвсем умишлено, госпожа Лоримър. Тя му отвърна с кротък и спокоен поглед.

Най-сетне той проговори:

— Госпожо Лоримър, сигурна ли сте, уверена ли сте (ще ми кажете истината, нали?), че убийството на господин Шейтана не е било планирано предварително? Не сте ли планирали всичко преди? Не отидохте ли на вечерята с ясен план за убийството?

Тя го изгледа за миг, после поклати глава и отвърна:

— Не.

— Значи не сте планирали убийството предварително?

— Разбира се, че не.

— Тогава… тогава… О, вие ме лъжете! Не може да не ме лъжете!

Гласът й прозвуча студено:

— Но моля ви, мосю Поаро, вие се самозабравяте!

Дребничкият човечец скочи на крака. Той закрачи напред-назад из стаята, като едновременно мърмореше нещо под носа си и издаваше възклицания. Внезапно каза:

— Позволете.

И като отиде до стената, включи осветлението.

Върна се, седна на мястото си, постави ръце на коленете си и отново се вторачи в домакинята си.

— Въпросът е — каза — може ли Еркюл Поаро да греши?

— Никой не е безгрешен — хладно отвърна тя.

— Аз съм безгрешен — заяви той. — Никога не греша. Толкова съм постоянен в това, че чак се стряскам. Ала сега като че ли греша, изглежда, наистина греша. И това ме тревожи. Да допуснем, че знаете какво говорите. Нали вие сте извършили убийството! Не е ли фантастично тогава, че Еркюл Поаро знае по-добре от вас как сте го извършили?

— Не само фантастично, но и абсурдно — още по-хладно каза госпожа Лоримър.

— Тогава остава да съм луд. Определено луд. Не — sacre nom d’un petit bonhomme 19 19 Кълна ви се (фр.) — Б.пр. — аз не съм луд! Аз съм прав. Трябва да съм прав. Желая да ви повярвам, че вие сте убили Шейтана — но е невъзможно да сте го убили по начина, по който казвате. Никой не може да извърши нещо, което не е dans son caractere! — Той млъкна.

Тя пое дълбоко въздух и ядосано прехапа устни. Готвеше се да каже нещо, но Поаро я възпря:

— Или убийството на Шейтана е било планирано предварително, или не сте го убили вие!

Госпожа Лоримър рязко изрече:

— Наистина си мисля, че сте луд, мосю Поаро! Ако съм решила да призная, че съм убила някого, то няма да лъжа за начина, по който съм го извършила. И защо ще го правя?

Детективът отново се изправи и обиколи стаята. Когато се върна на мястото си, поведението му се беше променило. Беше станал внимателен и любезен.