Агата Кристи - Карти на масата

— Да, това е възможно, но съществува и друга вероятност — че тя изобщо не ви е писала.

Батъл подсвирна.

— Боже мой, да не искате да кажете…

Телефонът иззвъня. Сержантът вдигна слушалката и след малко се обърна към комисаря:

— Сержант О’Конър се обажда от апартамента на Деспард, сър. Според него Деспард се намира в Уолингфърд-он-Темз.

Поаро хвана Батъл за ръката.

— Бързо, приятелю. И ние трябва да отидем в Уолингфърд. Уверявам ви, че много се тревожа. Едва ли това е краят. Отново ви повтарям, приятелю, тази млада дама е опасна.

— Ан — каза Рода.

— М-м-м?

— Моля те, Ан, не ми отговаряй така, докато решаваш кръстословици. Искам да ми обърнеш внимание.

— Добре, обръщам ти внимание.

Тя се изправи на стола си и остави вестника.

— Сега е по-добре. Виж какво, Ан — поколеба се приятелката й. — Имам предвид онзи мъж.

— Комисаря Батъл ли?

— Да, Ан. Иска ми се да му кажеш, че си била в семейство Бенсън.

Гласът на Ан изведнъж стана доста хладен:

— Глупости. И защо?

— Защото… Е, може да изглежда, че криеш нещо. По-добре ще е да му го кажеш, сигурна съм.

— Вече е късно — хладно отвърна тя.

— Трябваше да го направиш още в началото.

— Е, но сега вече не мога.

— Да — каза Рода, но гласът й не прозвуча убедено.

Ан се обади отново, вече малко раздразнено:

— Въпреки всичко не виждам защо. Няма нищо общо с това.

— Не, разбира се.

— Бях там само два месеца. Той иска тези неща като… като някакви препоръки. Два месеца нямат значение.

— Да, зная. Предполагам, че може да ме сметнеш за глупава, но тези неща ме притесняват. Просто смятам, че би трябвало да го споменеш. Виж какво — ако разбере по някакъв начин, може да прозвучи зле, все едно си го криела.

— Не виждам как може да научи. Знаеш го само ти.

— Така ли?

Ан подскочи при това леко колебание в гласа на Рода.

— Защо, кой друг знае?

— Ами всички в Коумейкър — отвърна тя след кратка пауза.

— О, там ли! — Ан сви рамене. — Че как комисарят ще срещне някого от Коумейкър? Ще бъде твърде голямо съвпадение.

— Но такива съвпадения се случват.

— Рода, какво си се захванала с това? Не спираш да дърдориш.

— Много съжалявам, скъпа. Но нали знаеш какво може да си помислят в полицията, ако сметнат, че укриваш нещо.

— Няма да узнаят нищо. Кой ще им каже? Знаеш го само ти, никой друг.

Казваше тези думи за втори път. Гласът й леко се промени — в него се появи някаква странна, като че ли пресметлива нотка.

— Колко забавно ще бъде, ако се появи майор Деспард — каза Рода.

— Какво? О, да.

— Ан, той наистина е хубав. Ако не го искаш, моля ти се, дай го на мен!

— Не ставай смешна, Рода. Той не дава и пет пари за мен.

— Защо тогава непрекъснато ни посещава? Защото си пада по теб. Ти си точно типът нещастна девойка, която той ще иска да избави от премеждията. Изглеждаш толкова привлекателно безпомощна, Ан.

— Той се държи еднакво мило и с двете ни.

— Просто защото така е възпитан. Но ако не го искаш, мога аз да го утеша — нали съм ти приятелка? Ще успокоя разбитото му сърце и прочие, и прочие, докато накрая го имам. Кой знае? — заключи Рода по не много елегантен начин.

— Сигурна съм, че няма да срещнеш никакви проблеми с него, мила — засмя се Ан.

— Той има такъв прекрасен тил — въздъхна Рода. — Медночервен и мускулест.

— Скъпа, трябва ли да бъдеш толкова глупаво сантиментална?

— Харесваш ли го, Ан?

— Да, доста.

— О, колко сме самодоволни! Струва ми се, че той ме харесва малко — не колкото теб, но все пак не е без нищо.

— О, той наистина те харесва.

В гласа й отново прозвуча необичайна нотка, но приятелката й не я забеляза.

— Кога пристига нашият детектив? — попита тя.

— В дванайсет — отвърна Ан. Тя помълча известно време, а после добави: — Сега е едва десет и половина. Хайде да отидем до реката.

— Но… но Деспард не спомена ли, че може да намине към единайсет?

— Защо да го чакаме? Ще кажем на госпожа Астуел къде сме и той може да ни намери на реката.

— Всъщност не бива да се даваме евтино, скъпа, както винаги казваше майка ми! — засмя се Рода. — Хайде тогава.

Тя излезе през градинската врата. Ан я последва.

Десет минути по-късно майор Деспард пристигна в Уендън Котидж. Знаеше, че е подранил, затова малко се изненада, когато разбра, че и двете момичета са излезли.

Той прекоси градината и поляната и зави надясно покрай реката.

Вместо да се заеме веднага със сутрешните си задължения, госпожа Астуел остана загледана след него минута-две.