Агата Кристи - Карти на масата

„Коя ли от двете му е на сърцето? — запита се тя. — Май че е госпожица Ан, но не съм сигурна. Не можеш много разбра от лицето му. Еднакво любезен е и с двете. А може и двете да си падат по него. Ако е тъй, няма дълго да останат приятелки. Най-сигурният начин да се разделят две приятелки е, когато се появи някой господин.“

Приятно развълнувана от вероятността да спомогне за разцъфтяването на една любов, госпожа Астуел влезе вътре, за да измие чиниите от закуската, когато на вратата се позвъни отново.

— Проклет звънец — каза тя. — Правят го нарочно. Сигурно е някой колет. Или пък телеграма.

Тя бавно се насочи към входната врата.

Там стояха двама господа — един дребен чужденец и един същински англичанин, едър и здрав. Тя си спомни, че беше виждала последния преди.

— Госпожица Мередит у дома си ли е? — попита едрият.

Прислужницата поклати глава.

— Току-що излезе.

— Така ли? Накъде отиде? Не сме я срещали.

Госпожа Астуел, която скришом изучаваше удивителните мустаци на другия господин и беше на път да заключи, че едва ли тези двамата са приятели, благоволи да даде допълнителна информация:

— Отидоха на реката.

Другият господин се намеси:

— А госпожица Доус?

— Отидоха и двете.

— А, благодаря — каза Батъл. — Откъде се минаваше за реката?

— Първо наляво, надолу по алеята — бързо отговори тя. — Като стигнете до пътеката, тръгвате надясно. Чух ги да казват, че отиват натам — добави. — Няма и четвърт час. Скоро ще ги настигнете.

„Чудя се — каза тя на себе си, докато неохотно затваряше вратата, гледайки любопитно отдалечаващите се гърбове — що за птици сте вие? Нещо не мога да ви разбера.“

Госпожа Астуел се завърна при мивката, а Батъл и Поаро поеха наляво по алеята, която скоро ги изведе на крайречната пътека.

Поаро настояваше да побързат, докато комисарят го наблюдаваше с любопитство.

— Какво има, мосю Поаро? Доста сте се разбързали.

— Така е. Тревожа се, приятелю.

— Нещо конкретно?

Той тръсна глава.

— Не. Но съществуват някои възможности. Човек никога не може да е сигурен…

— Нещо ви е влязло в ума — каза Батъл. — Настояхте веднага да дойдем тук, без да губим време, и, честна дума, накарахте Търнър да понастъпи газта! От какво се боите? Момичето няма какво повече да прави.

Поаро замълча.

— От какво се боите? — повтори Батъл въпроса си.

— От какво се бои човек в такива случаи?

Комисарят кимна.

— Прав сте. Чудя се…

— Какво се чудите, приятелю?

Батъл изрече бавно:

— Чудя се дали Ан Мередит знае, че приятелката й е казала на госпожа Оливър един определен факт.

Поаро кимна и настоя:

— Да побързаме, приятелю.

Те ускориха крачка. На реката не се виждаше никаква лодка, но щом преминаха един завой, Поаро се закова на място. Зоркият поглед на Батъл също забеляза фигурата.

— Майор Деспард — каза той.

Деспард беше на около сто и петдесет метра пред тях и вървеше по брега на реката.

Малко по-надолу се виждаха двете момичета в една плоскодънна лодка. Рода гребеше, а Ан се беше излегнала и се смееше. Нито една от двете не гледаше към брега.

И точно в този момент се случи нещо. Ан протегна ръка, Рода политна, падна зад борда, отчаяно сграбчи ръкава на Ан, лодката се заклати, преобърна се и двете се озоваха във водата.

— Видяхте ли? — извика Батъл и хукна. — Малката Мередит я хвана за глезена и я събори. Боже господи, това е четвъртото й убийство!

И двамата тичаха. Пред тях обаче имаше друг. Стана ясно, че нито едно от момичетата не умееше да плува, но Деспард, озовал се най-близо до мястото, скочи във водата и загреба към тях.

— Mon Dieu, става интересно — извика Поаро. Той сграбчи Батъл за ръката. — Коя от двете ще спаси първа?

Двете девойки не бяха една до друга — разделяха ги около десет метра вода. Деспард плуваше мощно към тях, ръцете му загребваха ритмично. Насочваше се право към Рода.

На свой ред Батъл достигна най-близкото място на брега и скочи. Деспард току-що бе извадил Рода на брега. Той я просна на земята и скочи отново, насочвайки се към мястото, където Ан току-що бе потънала под водата.

— Внимавайте! — извика Батъл. — Водорасли!

Двамата стигнаха до мястото почти едновременно, но Ан вече бе потънала.

Най-сетне успяха да я извадят на повърхността и заедно я измъкнаха на брега.

Поаро се грижеше за Рода. Тя вече седеше изправена и постепенно се съвземаше.

Деспард и Батъл положиха Ан на земята.

— Изкуствено дишане — каза Батъл. — Единственото спасение. Но се боя, че е късно.