Агата Кристи - Смъртта на госпожа Макгинти

— Във всеки случай той не е имал това предвид.

— О, не. Но думите, колкото и безобидни да са, издават що за човек си. Умният престъпник никога не би си отворил устата, но престъпниците рядко са умни, обикновено са празноглави и много бъбриви — затова и повечето от тях биват залавяни.

Мод Уилямс рязко отвърна:

— Но все някой трябва да е убил старата жена.

— Естествено.

— Кой тогава? Знаете ли? Имате ли представа?

— Да — излъга Еркюл Поаро. — Мисля, че имам доста добра представа. Но още сме едва в началото на разследването.

Младата жена погледна часовника.

— Трябва да се връщам. Почивката ни е само половин час. Тук, в Килчестър, е така. Преди това работех в Лондон. Ще ме уведомите ли, ако има нещо, което мога да направя, което наистина е по силите ми да направя?

Поаро извади визитната си картичка. На нея написа Лонг Медоус и телефонния номер.

— Можете да ме намерите там.

Името му, забеляза той с неудовлетворение, не й направи особено впечатление. Не можеше да не отбележи, че на младото поколение изключително много му липсват познания за известни личности.

Поободрен, Еркюл Поаро хвана автобуса за Бродхини. Във всеки случай съществуваше още един човек, който споделяше неговото убеждение, че Джеймс Бентли е невинен. Бентли не бе толкова недружелюбен, както искаше да се изкара.

Мислите му се върнаха към затворника. Какъв унил разговор беше това! Поаро не успя да пробуди надежда в него, нито да предизвика интереса му.

„Благодаря — бе отвърнал с безразличие Бентли, — но не мисля, че някой може да направи каквото и да било.“

Той беше сигурен, че няма никакви врагове.

„Когато хората едва забелязват, че си жив, няма вероятност да имаш врагове.“

„А майка ви? Тя имала ли е неприятели?“

„Положително не. Всички я харесваха и уважаваха.“

В тона му се бе прокраднало негодувание.

„А приятелите ви?“

В отговор Джеймс Бентли бе казал или по-скоро смотолевил:

„Аз нямам приятели…“

Но това не беше съвсем вярно. Ето че Мод Уилямс се оказа негов приятел.

„Каква чудесна милост ни оказва Природата с това — мислеше си Еркюл Поаро, — че за всеки мъж, колкото и непривлекателен да изглежда, винаги се намира някоя жена.“

Въпреки сексапилния външен вид на госпожица Уилямс той подозираше, че тя всъщност е от типа на майките-закрилници. Тя притежаваше качествата, които липсваха на Джеймс Бентли — енергия, нежелание да бъде победена, решителност да постигне успехи.

Поаро въздъхна.

Какви чудовищни лъжи бе изрекъл този ден. Но какво значение имаше това — в края на краищата бяха необходими.

„Защото някъде — каза си, наслаждавайки се на абсолютната бъркотия от преплетени метафори — има игла в копата сено и сред спящите кучета се намира едно, върху което ще стъпя, и като изстрелям стрелите си във въздуха, една от тях ще падне и ще разбие стъкления дом!“

Домът, в който бе живяла госпожа Макгинти, беше само на няколко крачки от автобусната спирка. Две деца играеха на прага. Едното от тях ядеше доста червива ябълка, а другото крещеше и тропаше по вратата с метален поднос. Изглеждаха щастливи. Към шума, който те вдигаха, Поаро добави собственото си хлопане по вратата.

Някаква жена погледна иззад ъгъла на къщата. Носеше шарен работен комбинезон, косата й беше разрошена и мръсна.

— Престани, Ърни — каза тя.

— Няма — сопна се той и продължи.

Поаро се запъти към ъгъла на къщата.

— Деца. Какво да ги правиш?

Детективът си помисли, че би могло да се направи нещо, но се въздържа и не отговори. Жената му махна да се приближи.

— Държа предната врата залостена, сър. Няма ли да влезете?

Поаро премина през извънредно мръсно помещение за миене на чинии, което водеше към още по-мръсна кухня.

— Тя не беше убита тук — рече жената. — В салона.

Той едва забележимо примигна.

— Нали затова сте тук? Вие сте джентълменът — чужденец, дето е отседнал у семейство Самърхейс?

— Значи знаете всичко за мен? — каза Поаро щастлив. — А вие сте госпожа…

— Кидъл. Мъжът ми е мазач. Нанесохме се тук преди четири месеца. По-рано живеехме с майката на Бърт… Някои ми казваха: „Как можеш да се нанесеш в дом, където е станало убийство!“ Но според мен къщата си е къща и по-добре е да имаш такава, отколкото да се тъпчеш в една стая и да спиш на два стола. Ужасен проблем е жилищната криза, нали? Във всеки случай досега тук нищо не ни се е случило. Казват, че убитите бродели като духове, но не и тя. Искате ли да видите къде се е случило?