Агата Кристи - Смъртта на госпожа Макгинти

— Освен ако не иска да бъдат намерени — промърмори Поаро. — Случайно да ви е изчезнало сатърче или брадвичка за месо?

— Не, сър, не. И полицията ме пита. Всички ни питаха. Все още не се знае с какво я е убил.

Еркюл Поаро се отправи към пощата.

Убиецът бе пожелал да бъдат намерени парите, но не и оръжието. Защото парите насочваха следите към Джеймс Бентли, а оръжието водеше към… кого?

Детективът поклати глава. Бе посетил и други две къщи. Хората в тях бяха по-малко словоохотливи от госпожа Кидъл и по-малко драматични от госпожа Елиът. По един или друг начин бяха споменали, че госпожа Макгинти е била уважавана жена, макар и необщителна, че е имала племенница в Кълавон и че те не познават човек, който да я мрази или да й има зъб за нещо. Интересуваха се дали е вярно, че има петиция за обжалване присъдата на Джеймс Бентли и ще трябва ли и те да я подпишат.

„Доникъде не стигнах, доникъде — каза си Еркюл Поаро. — Нищо, дори и слаба искрица. Добре разбирам отчаянието на Спенс. Но за мен трябва да е различно. Спенс е добър и съвестен полицай, но аз съм Еркюл Поаро. Трябва да се появи някаква искрица за мен !“

Кракът му, обут в лачена обувка, цопна в локва и Поаро направи гримаса.

Той беше великият, единственият Еркюл Поаро, но бе също така един доста възрастен човек, а и обувките го стягаха.

Поаро влезе в пощата.

Дясната й половина бе предназначена за пощенски услуги. В лявата беше изложен богат асортимент от разнообразни стоки, включително сладкиши, играчки, железария, книжарски стоки, картички за рождени дни, прежда и детско бельо.

Детективът бавно се насочи към гишето, където продаваха марки.

Жената, която изскочи да го обслужи, бе на средна възраст, с остър, умен поглед.

„Несъмнено — помисли си той — тук е мозъкът на селцето Бродхини.“ И името й беше интересно — госпожа Суийтимън.

— И още дванайсет пенса — каза жената, докато сръчно изваждаше марките от голяма книга. — Всичко прави четири шилинга и два пенса. Нещо друго да желаете, сър?

Тя прикова нетърпелив поглед в него. Иззад вратата се показа главата на момиче, което внимателно слушаше. Беше хремаво и с мръсна коса.

— Не съм тукашен — рече Поаро тържествено.

— Така е, сър — съгласи се жената. — От Лондон сте, нали?

— Мисля, че не по-зле от мен самия знаете по каква работа съм тук — отвърна Поаро с едва забележима усмивка.

— О, не, сър, наистина нямам понятие — каза госпожа Суийтимън някак между другото.

— Госпожа Макгинти — натърти Поаро.

Госпожа Суийтимън поклати глава.

— Тъжна история… Истински шок.

— Вероятно добре сте познавали госпожа Макгинти?

— О, разбира се. Както и всички в Бродхини. Тя винаги се отбиваше при мен, когато идваше насам по някаква работа. Наистина, ужасна трагедия. Чувам, че цялата работа още не е приключила.

— Има определени съмнения относно вината на Джеймс Бентли.

— Е — рече продавачката, — няма да е за пръв път полицията да пипне друг вместо виновника. Макар специално за този случай да не мога да кажа същото. Не че съм го допускала за него преди. Бентли беше срамежлив, непохватен човечец, но изглеждаше безопасен. Човек обаче никога не може да е сигурен, нали?

Поаро поиска хартия за писма.

— Разбира се, сър, заповядайте от другата страна.

Тя си проправи път сред многото вещи, за да заеме мястото зад лявото гише.

— Ако не е господин Бентли, тогава ще е много трудно да се докаже кой друг може да е убиецът — отбеляза тя, като протегна ръка към най-горната полица с хартия за писма и пощенски пликове. — Понякога насам се навъртат досадни просяци и е напълно възможно някой от тях да е намерил открехнат прозорец, през който да влезе. Но той не би оставил парите на местопрестъплението, нали така? Не и след като е извършил убийство, за да се докопа до тях. Заповядайте, сър, това е чудесна синя хартия за писма и подходящи пликове.

— Споменавала ли е някога госпожа Макгинти, че се страхува от някого? — попита той.

— Поне на мен не. Тя не беше нервна жена. Понякога оставаше до по-късно у семейство Карпентър, дето живеят на върха на хълма. При тях често се отбиват хора и остават за вечеря. Госпожа Макгинти закъсняваше понякога, за да помага при миенето на съдовете, и по тъмно се спускаше по склона. Аз не бих го правила на нейно място. Много е опасно, за да върви човек сам по хълма в тъмното.

— Познавате ли племенницата й госпожа Бърч?

— Един-два пъти съм разговаряла с нея. Тя и мъжът й понякога се отбиват насам.