Агата Кристи - Коледата на Поаро

— Спомена ли нещо за пари или за завещание?

— За завещание? Мисля, че не. Не си спомням.

— Какво се случи?

— Ами всички си тръгнаха, само Хилда, онази дебелата, жената на Дейвид, остана.

— О, така ли?

— Да. Дейвид беше много смешен. Целият се тресеше и беше толкова пребледнял. Сякаш му беше станало лошо.

— И после?

— После отидох и намерих Стивън. Пуснахме грамофона и танцувахме.

— Стивън Фар?

— Да. Той е от Южна Африка. Син е на партньора на дядо. И е много симпатичен. Мургав и едър, има хубави очи.

Джонсън попита:

— Къде бяхте по време на престъплението?

— Питате ме къде съм била?

— Да.

— Отначало бях в гостната с Лидия. След това се качих в стаята си да си оправя грима. Исках пак да танцувам със Стивън. А тогава, някъде отдалеч, чух писък. Всички хукнаха, аз също. Опитваха се да разбият вратата на дядо. Хари и Стивън го направиха, те и двамата са едри мъже.

— Да?

— Ами тогава — тряс! — вратата падна и всички погледнахме вътре. О, каква гледка — всичко изпотрошено и обърнато, а дядо лежеше сред толкова много кръв, гърлото му прерязано ей така — и тя направи красноречив жест — чак до ухото.

Тя млъкна, явно доволна от разказа си.

Джонсън попита:

— Не ви ли прилоша от кръвта?

Тя го изгледа.

— Не. Че защо? Когато някой е убит, обикновено има кръв. О, толкова кръв имаше навсякъде!

Поаро попита:

— Някой каза ли нещо?

Пилар отвърна:

— Дейвид каза нещо смешно — как беше? О, да. Бог забавя — това каза. — После го повтори, като подчерта всяка дума: — Бог забавя. Какво означава това? Какво забавя Бог?

Полковник Джонсън каза:

— Няма да ви задържаме повече, госпожице Естравадос.

Пилар стана и дари с очарователна усмивка мъжете.

— Е, аз тръгвам — рече и излезе от стаята.

Полковник Джонсън каза:

— „Бог забавя, но не забравя.“ И това от устата на Дейвид Лий!

Вратата се отвори още веднъж и полковник Джонсън вдигна поглед. За момент му се стори, че влиза Хари Лий, но когато Стивън Фар се приближи, разбра грешката си.

— Седнете, господин Фар — каза той.

Стивън седна. Хладнокръвният му и интелигентен поглед обходи и тримата мъже. Той отбеляза:

— Боя се, че няма да ви бъда от голяма полза. Питайте обаче за всичко, което смятате, че ще ви помогне. Може би ще е най-добре още от самото начало да ви обясня кой съм аз. Моят баща, Ебенизър Фар, някога беше партньор на Саймън Лий в Южна Африка. Говоря за времето отпреди четирийсет години. — Направи кратка пауза. — От баща си съм слушал много за Саймън Лий, за неговата личност. Двамата с баща ми са преживели много неща заедно. Саймън Лий се прибрал у дома си с цяло състояние, баща ми също се справил доста добре. Баща ми винаги ми е казвал, че ако дойда в Англия, трябва да се обадя на господин Лий. Веднъж му казах, че са минали много години и той едва ли ще знае кой съм, но баща ми отвърна: „Когато двама души са преживели това, през което сме минали ние със Саймън, те не забравят.“ Баща ми почина преди две години. Сега за пръв път съм в Англия и реших да послушам съвета на баща си, и да се обадя на господин Лий. — Той се усмихна леко и продължи: — Бях малко притеснен, когато дойдох тук, но е било излишно. Господин Лий ме посрещна топло и настоя да остана за Коледа. Боях се, че се натрапвам, но той не искаше да чуе за отказ от моя страна. — После добави малко стеснително: — Всички са много мили с мен, особено господин и госпожа Алфред Лий. Страшно съжалявам за това, което им се случи.

— Откога сте тук, господин Фар?

— От вчера.

— Виждали ли сте днес господин Лий?

— Да, поговорихме малко сутринта. Беше в добро настроение и искаше да му разказвам за много хора и места.

— И тогава го видяхте за последен път?

— Да.

— Споменавал ли е пред вас, че държи диаманти в сейфа си?

— Не. — После бързо добави: — Да не би да става въпрос за убийство с цел грабеж?

— Не можем да бъдем сигурни — отвърна Джонсън. — А сега да се върнем към събитията от тази вечер. Ще ми разкажете ли какво правехте вие?

— Разбира се. След като дамите напуснаха трапезарията, аз си налях чаша портвайн. След това осъзнах, че сигурно членовете на семейството имат важни неща за обсъждане, а аз им преча, затова се извиних и ги оставих.

— И какво направихте след това?

Стивън Фар се облегна назад в стола си и прокара пръст по брадичката си. После изрече с известно неудобство:

— Аз… ъ-ъ-ъ… отидох в един голям салон с паркет, нещо като стая за танци. Там има грамофон и аз сложих няколко плочи на него.