Агата Кристи - Коледата на Поаро

— И после?

— После всички си тръгнахме.

— И повече не го видяхте?

Тя кимна.

— Къде бяхте по време на престъплението?

— Бях при съпруга си в стаята с пианото. Той свиреше.

— И после.

— Чухме да се обръщат маси и столове на горния етаж, да се троши порцелан — някаква жестока борба. А след това онзи ужасен вик, когато са му прерязвали гърлото…

Поаро попита:

— Толкова ли беше ужасен викът? Беше ли — той направи кратка пауза — „като душа в ада“?

Хилда Лий отвърна:

— По-лошо от това!

— Какво искате да кажете, мадам?

— Беше сякаш човек, който няма душа… Имаше нещо нечовешко, нещо животинско…

Поаро попита:

— Значи това е вашата присъда, мадам?

Тя вдигна ръка — реакция на внезапно обзелата я мъка. Сведе поглед и се загледа в пода.

Пилар влезе в стаята предпазливо, сякаш беше животно, което предусеща клопка. Набързо огледа стаята. Видът й не изразяваше уплаха, а по-скоро подозрение.

Полковник Джонсън стана и й подаде стол, а после каза:

— Надявам се, че разбирате английски, госпожице Естравадос?

— Естествено. Майка ми беше англичанка. Аз съм почти истинска англичанка.

Устните на полковник Джонсън се разтеглиха в лека усмивка, когато той спря поглед върху черната й лъскава коса, гордите черни очи и червените устни. Почти англичанка! Звучеше странно за Пилар Естравадос.

Той продължи:

— Господин Лий беше ваш дядо. Повикал ви е от Испания и сте пристигнали след няколко дни. Така ли е?

Пилар кимна.

— Точно така. Имах — о, доста приключения, докато се измъкна от Испания — шофьорът беше убит от самолетна бомба, от главата му остана само кърваво петно. А аз не можех да карам колата, затова дълго вървях, а не обичам да ходя пеш. Никога не ходя пеш. Разраних си краката, ама наистина жестоко ги разраних!

Полковник Джонсън се усмихна:

— Все пак сте пристигнали тук. Майка ви разказвала ли ви е за вашия дядо?

Пилар кимна радостно.

— О, да! Каза ми, че бил стар дявол!

Еркюл Поаро попита с усмивка:

— А какво си помислихте вие самата, когато дойдохте тук, мадмоазел?

Тя отвърна:

— Е, той беше много, много стар. Трябваше да седи на стол, а лицето му беше изпито. Но въпреки това ми хареса. Струва ми се, че като млад е бил много симпатичен, като вас — обърна се Пилар към полицейския началник Сагдън. Очите й оглеждаха приятното му лице, което се бе зачервило от комплимента.

Полковник Джонсън сподави смеха си. Това беше един от редките случаи, когато хладнокръвният Сагдън губеше контрол.

— Само че — продължи със съжаление Пилар — не е бил едър като вас.

Еркюл Поаро въздъхна.

— Значи харесвате едрите мъже, сеньорита? — попита той.

Пилар ентусиазирано потвърди:

— О, да. Обичам едри мъже, с широки рамене и да са много, много силни.

Полковник Джонсън рязко изрече:

— Често ли виждахте дядо си след пристигането си тук?

Пилар отговори:

— О, да. Седях при него. Той ми разказваше разни неща — че бил много проклет, за всичко, което е правил в Южна Африка.

— Казвал ли ви е, че има диаманти в сейфа си?

— Да, той ми ги показа. Само че не приличаха на диаманти — бяха просто камъчета, много грозни, ама наистина грозни.

Сагдън попита:

— Значи ви ги показа?

— Да.

— Но не ви е давал от тях?

Пилар поклати глава.

— Не. Сигурно някой ден щеше да ми даде — ако бях добра с него, ако го посещавах често. Защото възрастните хора много обичат млади момичета.

Полковник Джонсън попита:

— Знаете ли, че диамантите са откраднати?

Пилар се изненада:

— Откраднати?

— Да. Имате ли представа кой може да го е направил?

Тя кимна и заяви:

— Ами да. Това е само Хорбъри.

— Хорбъри ли? Имате предвид прислужника?

— Да.

— Защо мислите така?

— Защото има лице на крадец. Очите му шарят насам-натам, върви тихо и подслушва по вратите. Като котка е. А всички котки са крадливи.

— Хм! Да оставим това — каза полковникът. — Доколкото зная, цялото семейство е било при дядо ви днес следобед, където са били разменени доста гневни думи.

Пилар кимна и се усмихна:

— Да. Беше много забавно. Дядо така ги ядоса!

— И това ви хареса?

— Да. Харесва ми, когато хората се ядосват. Страшно ми харесва. Само че тук, в Англия, хората не се ядосват така както в Испания. Там се вадят ножове, ругаят се и крещят. В Англия не правят нищо, само лицата им почервеняват и стискат устни.

— Помните ли какво се каза там?

— Не съм много сигурна. Дядо каза, че от тях нищо не ставало, че нямали деца. Каза, че съм била по-добра от тях. Той много ме харесваше.