Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Дима.

Той отдръпна глава.

— Недей.

Втурнах се надолу по стълбите, като си мислех, че той ще хукне след мен, че ще ме повика… Но той не хукна и не ме повика. Изхвърчах през входа тъкмо когато чух как се затръшна вратата на неговия апартамент. Влязох в колата и се разплаках със сълзи, големи колкото грахови зърна. Отидох в службата на Таня, наревах се до насита, изчаках мъжът ми да иде в театъра и си тръгнах към къщи, за да си рева там.

Тъкмо се прибрах, когато на вратата се позвъни. Втурнах се презглава да отворя, защото си мислех, че това може да е Дима, но се оказа, че е Аркаша.

— Махай се оттук! — изкрещях му аз. — Махай се, подлецо, не искам да те виждам.

Седнах на дивана, зарових лице във възглавницата, а Аркаша се настани в краката ми и нежно занарежда:

— Ладенце, не плачи, радост моя. За какво ти е Дима, единственото му хубаво нещо е младостта. А пък аз толкова те обичам, чуваш ли, Ладенце? Знаеш ли какво ми е? Хайде да се сдобрим.

— Махай се, мерзавецо — разкрещях се аз, — повдига ми се от теб. Ще умра без Дима.

— Защо трябва да умираш, Ладенце? Донесъл съм ти подаръче. Иди на пътешествие по Средиземно море. Чуваш ли, Ладенце, там ще си починеш, ще направиш тен, ще си купиш дрешки. Ладенце, хубавице моя, хайде, поразходи се, поразсей се малко, аз нямам нищо против, чуваш ли? Замини, ще те чакам. А като се върнеш, всичко между нас ще бъде както преди. Всичко ще бъде наред.

Върнах се от пътешествието в началото на май. Обадих се на Таня. Тя дотърча да си вземе подаръците и, разбира се, да разгледа новите ми парцали.

— Лада, ах, какъв тен, направо да пукнеш от завист, изглеждаш страхотно. Аркаша се измъчи да те чака, броеше дните. Кога, вика, ще се върне Лада? Обади ли му се вече?

— Утре ще му се обадя — махнах с ръка аз. — Таня, а как е Дима?

— Че как може да е Дима? Добре е. Хванал си е мадама. Вова ми разказа. Някаква студентка, казва, че не била лоша. Естествено не можела да се сравнява с теб, но девойката е на деветнадесет години, нали разбираш. Вова разправя, че я посрещал от института и я канел у тях. Истинска любов. Иначе, онова момче, за което ти говорих, е цяло и невредимо. Искаш ли да ви сватосам?

— Я ме остави на мира!

— За какъв дявол ти е този Дима? Чудо голямо. Няма никаква полза от него. Ей го на и моят гадняр, изчезна за цели три дни, казва, че поливал новата си кола, ама сигурно се е въргалял с разни мадами. Всички са нерези… Моя го изпъдих. А той дотърча да се сдобряваме, пълзя в краката ми. Но няма да го прибера повече, нека си живее с майка си, малоумникът му с малоумник.

— Тогава защо се тръшкаш?

— Че как няма да се тръшкам? Свикнала съм, мъчно ми е за него. Освен това ще се затрие без мен. Че какъв бандит може да излезе от него, дори една кокошка може да го прецака. Нали ти казах, той е пълен малоумник. Лома пита за теб, каза, че му липсваш.

— Той ми скрои онзи номер, подлецът му с подлец. Ще му дам да се разбере.

— Не си търси белята с него, пази се.

Въпреки всичко, трябваше да си изясня отношенията с Лома, защото за нищо на света нямаше да му простя за историята с Дима. Един ден отидох в кантората, а в бара видях Паша — човека, който можеше да намери всичко навсякъде. Седнах при него. Паша ми се усмихна и започна да ме разглежда, а аз също му се усмихнах и мило го помолих:

— Паша, намери ми белезници.

— Белезници ли? — облещи очи той. — Защо са ти?

— Видях един номер в един филм, искам да зарадвам татенцето.

Паша изсумтя:

— Ясно. Ще ти намеря.

— Кога?

— Ами ела утре, ще ти ги донеса.

И ги донесе. Точно в това време Аркаша реши да замине за Москва, аз го изпратих и отидох право в кантората. Беше ранна утрин, вътре нямаше жива душа. Лома и момчетата шляпаха карти в склада. Влязох при тях и се ухилих още от прага.

— Здравейте, момчета.

Лома ме огледа от главата до петите, премлясна и изчурулика:

— Ладенце…

— Ломе! — Приближих се плътно до него, за да почувства коленете ми, разлюлях бюст и казах: — Аркаша замина, а аз имам нужда от пари.

Лома не се впусна да задава въпроси, а извади мълчешком портфейла си. Започнах да отброявам банкноти, а той продължи играта си и ми каза:

— Вземи ги всичките.

Взех ги, разбира се. Че защо да не ги взема, след като ми ги даваха? И му върнах портфейла.

— Благодаря ти, Ломе — рекох му умилено, — като се върне Аркаша, ще ти ги даде.

И си тръгнах. Лома тутакси изгуби интерес към картите. И ме догони в коридора.

— Ладенце.

Застанах усмихната до стената. Лома се приближи, подпря се с ръце до раменете ми на стената и ме погледна с палави очи. Разлюлях още веднъж бюста си просто ей така, за подгрявка, и измърках: