Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— Ладенце, хайде де…

— Ти си полудял, Аркаша ще ни види.

— Ще идем в колата, само за пет минути, искаш ли? Сили не ми останаха.

— Ще потърпиш до сватбата на Дима.

— За цяла нощ ли? — изсумтя Лома.

— За цяла, пусни ми полата — ядосах се аз.

Аркаша смяташе нещо с калкулатора в кабинета си и се усмихна, щом ме зърна. „Ей сега ще си глътнеш усмивката“.

— Дай ми пари — казах аз.

— За какво са ти? — попита той и се усмихна подлизурски.

— За всичко.

— Ладенце, женя сина си, нали разбираш за какви разходи става дума.

— А защо не ме каниш на сватбата?

Аркаша започна да се върти на мястото си.

— Сама се сети…

— Да не би да се срамуваш от мен? — отметнах глава аз.

— Боже мой, какво общо има това? Само че…

— Значи тъй — казах аз, — ако не ме поканиш, сама ще дойда. Такава сватба ще ви спретна, че никога няма да я забравите.

Аркаша се повъртя на мястото си, оплаквайки се от съдбата. Разбрахме се, че аз ще отида с Лома и тъй като ще има много хора, в тълпата няма да ме забележат. „Как ли пък не, да не ме забележат, има да чакаш“.

Излязох от ресторанта, коленете ми трепереха и ми се виеше свят. Дима се женеше и никога повече нямаше да бъде мой. Щеше да си седи до жена си, защото той беше от онези, побърканите домошари. Отидох у Таня, а в кухнята й заварих Вова да скучае над чаша чай.

— Вова, Дима ще се жени, така ли? — попитах го аз.

— Да. Не искаше да се разгласява.

— Ти ще ходиш ли?

— Аз съм му кум, ще ходя.

— Вова, доведи ми утре Дима, чуваш ли?

— Той няма да дойде, няма да иска. Питах го за теб и той каза, че между вас всичко е свършило.

— Вова, искам само да го видя… Доведи го!

— За мен не е проблем. Само че той няма да дойде.

Аз се стоварих на колене пред Вова:

— Доведи ми Дима, цял живот ще ти бъда длъжница.

— Лада, какви ги вършиш, стани. Ще се опитам…

Таня нареждаше до нас:

— Лада, не си пъхай носа. Майната му, нека да чука студентката, след пет минути ще му е писнала. Ще забъркаш някаква каша, ох, предчувствам го…

На другия ден аз се щурах из апартамента на Вова като звяр в клетка. Чаках Дима. Майката на Вова беше на вилата, Вова ме докара и отиде да доведе приятеля си. Аз чаках и кършех ръце. Чух как вратата се хлопна, а сетне се разнесе гласът на Дима. Излязох от стаята, той ме видя и лицето му се изопна, а Вова пристъпи от крак на крак и рече:

— Е, аз… такова… излизам. — И се скри зад вратата, а Дима ми каза:

— Не биваше да правиш това, Лада, няма смисъл…

И понечи да си тръгне, но аз се разревах и се хвърлих в краката му.

— Дима, почакай, моля те! Само пет минути. — Той стоеше, без да ме гледа, и аз се разревах още по-силно.

— Дима, зная, че се жениш и няма да дойдеш при мен. Но нека се разделим с добро, нали се разделяме за цял живот. Обичам те, Дима, съжали се над мен…

Аз му целувах ръката, той хапеше устни, а сетне жалостиво ме помоли:

— Лада, моля те, недей. Тежко ми е.

— Дима, за последен път, за последен път…

Той понечи да ме вдигне, а аз се вкопчих в шията му и го повлякох към себе си на пода, като нетърпеливо започнах да го целувам.

— Вземи ме — помолих го, смъквайки дрехите си.

Че какво друго можеше да направи един мъж в такава ситуация?

И двамата ни тресеше, лежахме прегърнати, а аз се боях да отворя очите си. Дима ме целуна и тихо прошепна:

— Да идем в стаята на Вова.

Времето летеше, а аз дори не можех да дойда на себе си.

— Трябва да тръгвам — каза тихо Дима, а аз го прегърнах през раменете и го помолих:

— Само още половин час и ще си идеш.

Часовникът удари единадесет. В този момент сама му казах:

— Тръгвай, Дима, късно е. — И се извърнах, преглъщайки сълзите си. Той се притисна към мен.

— Лада, ще си тръгна в дванадесет.

Но не си тръгна. Стана едва в четири часа през нощта и започна да се облича.

— Ти не я обичаш — казах аз, седнала в леглото. — Защо искаш да осакатиш и своя, и моя живот? Ти обичаш мен.

— Обичам те — въздъхна той. — Само че вече няма как да почнем отначало.

А пък аз увиснах на врата му и разгорещено му зашепнах:

— Хайде да заминем нанякъде заедно, чуваш ли?

— Боже мой, Лада, днес е сватбата ми, толкова хора са поканени. Пък и Света…

— Какво Света? За нея ти е жал, а за мен — не, така ли? Наистина ли ще погубиш живота си само защото някакви си тъпанари трябва да се напият и наплюскат на твоята сватба? Да заминем, Дима, да заминем на юг, нека те да се оправят тук без нас. Ще се върнем след един месец и всичко ще се е успокоило. Ще живеем заедно.