Кати Райкс - Дяволски кости

Въпреки контраста между вече отремонтираните постройки и тези, на които това все още предстоеше да се случи, личеше си, че като цяло кварталът е поддържан. Тротоарите бяха пометени. Зелените площи — окосени. По прозорците имаше наредени сандъчета с цъфнали невени и хризантеми.

Къщата, в която Лараби ме беше изпратил, бе едно от малкото изключения: занемарена, с кърпена мазилка, увиснали первази и лющеща се боя. Дворът беше кален, а по верандата бяха натрупани всякакви ненужни вещи. Паркирах зад колата с надпис „Полицейско управление на Шарлот-Мекленбург“ и се запитах колко ли потенциални купувачи бяха заставали пред избелялата врата на едноетажната постройка.

Излязох от маздата си, извадих куфарчето си с работни принадлежности от багажника и я заключих. Две къщи по-надолу момче на около дванайсет години изстреля баскетболна топка към коша, закачен на вратата на гаража. От радиото се носеше рап и се чуваше как топката му тупа по покритата с чакъл алея.

Корените на дърветата се подаваха и правеха пътеката към къщата неравна. Гледах в краката си, докато внимателно се качвах по изкорубените стъпала към верандата.

— С вас ли трябва да говоря, за да ме пуснат най-после да си отида вкъщи?

Вдигнах поглед.

На ръждясалата, изкривена на една страна, люлка седеше мъж. Беше слаб и висок, а косата му имаше цвят на мармалад от кайсии. Над джоба на ризата му беше избродирано името му — Арло, и един стилизиран гаечен ключ.

Арло седеше с разтворени крака, забил лакти в бедрата си и подпрял брадичка на обърнатите си длани.

Преди да успея да му отговоря, той ми зададе още един въпрос:

— Колко още трябва да остана тук?

— Ти ли се обади на деветстотин и единайсет?

Устата на Арло се изкриви в гримаса, в долния десен край се показа един развален зъб.

Качих се на верандата.

— Можеш ли да опишеш какво видя?

— Не съм сигурен — Арло скръсти изцапаните си ръце.

Сивите му панталони бяха скъсани на коляното.

— Даде ли показания? — опитвах се да бъда много внимателна с него.

Цялото му държане показваше, че в момента се намира в истински стрес.

Арло кимна, като продължаваше да седи на пейката, изкривен на една страна.

— Кажи ми с две думи какво видя.

Енергично поклати глава настрани.

— Това е дело на дявола.

Дотук — добре.

— Ти си Арло…?

— Уелтън.

— Водопроводчикът.

Арло отново кимна в знак на съгласие.

— От трийсет години се занимавам с тази работа. Никога не съм виждал подобно нещо.

— Разкажи ми какво точно се случи.

Арло преглътна. После още веднъж.

— Подменях водопроводната инсталация. Жената на новия собственик иска да монтира съдомиялна по последна дума на техниката. Поставя се една зелена джаджа, с която не се замърсява околната среда. За това е необходимо да се подменят тръбите. Само Господ знае защо започва от водопровода. Виж цялата къща на какво прилича. Но това на мен не ми влиза в работата. Както и да е, започнах да разбивам стената, изпуснах едно парче тухла и то отчупи част от подовото покритие. Казах си: „Арло, внимавай, че ако развалиш подовото покритие, ще ти удържат от надницата!“ Затова се опитах да го вдигна и под него видях онази стара дъска.

Арло спря.

Изчаках го отново да заговори.

— И аз не знам защо, ама я подбутнах с крак в единия край и тя се надигна.

Арло отново спря. Вероятно си припомни, че е трябвало да побутне дъската доста силно.

— Тази дъска част от капак на пода ли беше?

— Да, под него имаше нещо като скривалище. Трябва да си призная, че проявих любопитство. Взех фенерчето си и погледнах какво има долу.

— И се оказа, че под мазето има друго помещение, така ли?

Арло сви рамене. Изчаках да продължи. Не го направи.

— После какво стана? — подканих го да говори.

— Аз съм вярващ човек. Ходя на църква всяка сряда и неделя. Никога не съм виждал дявола, но знам, че съществува. Знам, че е тук и твори пъклените си дела сред нас.

Избърса уста с опакото на ръката си.

— Видях самия Сатана.

Въпреки че все още беше топло, усетих как ме побиват студени тръпки.

— Съобщил си, че си видял човешки череп — гласът ми звучеше съвсем делово.

— Да, госпожо.

— Какво още видя?

— Изобщо не искам да изричам тези думи. Идете и вижте със собствените си очи.

— Влезе ли в подземното помещение?

— Не съм си и помислял.

— Какво направи?

— Изправих се на крака по най-бързия начин. След това извиках полицията — Арло произнесе думата „полиция“, като постави ударението на първата сричка и удължи гласната. — Сега вече мога ли да си ходя?