Патриша Корнуел - Скарпета

Скарпета взе слушалката от ръката му, махна хартиените салфетки, хвърли ги в кошчето и каза:

— Престани да се заяждаш с Джак.

— Мисля, че отново е минал на стероиди и затова е толкова раздразнителен.

Тя му обърна гръб — заедно с него и на всичко останало — и попита Бентън:

— Какво се е случило?

Бяха разговаряли на съмване. Обаждането му сега, само след няколко часа, докато тя още беше в залата за аутопсии, не предвещаваше нищо добро.

— Страхувам се, че сме изправени пред затруднение — отговори той. Беше се изразил по същия начин снощи, когато се беше прибрала от местопрестъплението при банкомата и го завари да си слага палтото и да тръгва за „Лоугън“, за да хване самолета. Нюйоркското полицейско управление имаше затруднение и имаше нужда от него веднага. — Джейми Бъргър пита дали можеш да дойдеш тук.

Винаги щом чуеше това име, Скарпета се дразнеше, усещаше в гърдите стягане, което нямаше нищо общо — лично — с нюйоркската прокурорка. Бъргър щеше да остане завинаги свързана с едно минало, което Скарпета предпочиташе да забрави.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Може би с полета в един? — продължи Бентън.

Стенният часовник показваше почти десет. Трябваше да довърши случая, да вземе душ, да се преоблече и й се искаше първо да се отбие вкъщи. „Храна“, помисли си. Домашна моцарела, супа от нахут, кюфтета, хляб. Какво още? Извара с пресен босилек, Бентън много я обичаше върху домашната пица. Вчера беше приготвила всичко това и още неща, без да има представа, че ще прекара новогодишната нощ сама. В нюйоркския им апартамент нямаше да има нищо за ядене. Когато беше сам, Бентън си купуваше готова храна за вкъщи.

— Ела направо в „Белвю“ — каза той. — Можеш да оставиш нещата си в моя кабинет. Вече съм приготвил куфарчето за съдебномедицински експертизи, чака те.

Тя едва го чуваше от ритмичното стържене — дълги агресивни тласъци: помощникът точеше ножа. Звънецът на товарната платформа започна да звъни и на екрана на видеонаблюдението се видя как ръка в черен ръкав се е подала от прозореца на бял микробус: служителят на куриерската служба натискаше звънеца.

— Някой да види какво има пък сега! — извика Скарпета колкото й глас държи.

От етажа за затворници на модерния медицински център „Белвю“ тънкият кабел на слушалката свързваше Бентън с жена му, която беше на 240 километра.

Той обясни, че снощи в съдебномедицинската психиатрична клиника е приет мъж, и подчерта:

— Бъргър иска да го поемеш ти.

— В какво е обвинен? — попита Скарпета.

Като фон Бентън чуваше неясни гласове, шума в моргата, която шеговито наричаше „пунктът за разфасоване“.

— Засега в нищо. Снощи е извършено убийство. Необикновено убийство.

Натисна клавиша със стрелката надолу, за да прехвърли нещата, които бяха на екрана на компютъра.

— Искаш да кажеш, че няма съдебна заповед за прегледа? — Гласът на Скарпета се движеше със скоростта на светлината.

— Още не, но той трябва да бъде прегледан бързо.

— Трябвало е да бъде прегледан още като са го приели. Досега всякакви следи от уликите са се загубили или са замърсени.

Бентън продължи да прелиства изписаното на екрана: чудеше се как да й го каже. От тона й съдеше, че не знае, и много се надяваше, че няма до го чуе първо от някой друг. Луси Фаринели, племенницата й, беше направила добре, че се съгласи той да се оправя с това. Макар че засега не се справяше кой знае колко добре.

Когато му се обади само преди няколко минути, Джейми Бъргър беше самата деловитост и от това той заключи, че не знае за скапаните клюки в интернет. Не беше сигурен защо не й каза, докато още имаше възможност. Не го беше направил, а трябваше. Трябваше да е честен с Бъргър много по-отдавна. Трябваше да й обясни всичко още преди почти половин година.

— Раните му са повърхностни — обясни Бентън на Скарпета. — Изолиран е, не иска да говори и не иска да сътрудничи, докато не дойдеш. Бъргър пък не иска никой да го принуждава за нищо и реши, че прегледът може да почака, докато не дойдеш. След като той държи на това.

— Откога има значение на какво държи затворникът?

— Въпрос на пиар и политическа коректност, а и той не е затворник: никой в затворническата болница не се смята за затворник, след като е приет. Те са пациенти. — Дори той се усещаше, че говори нервно. — Както вече казах, не е обвинен в никакво престъпление. Няма съдебно разпореждане, няма нищо. На практика е приет като най-обикновен гражданин. Не можем да го накараме да остане минималните седемдесет и два часа, защото не е подписал формуляр за съгласие, и както вече ти казах, не е обвинен в престъпление. Поне засега. Може би това ще се промени, след като го видиш. Но в момента може да си тръгне, когато поиска.