Агата Кристи - Часовниците

— Вкъщи ли е той?

— В градината е.

Тя посочи през прозореца, където в този момент един възрастен мъж буташе ръчна количка.

— Може ли да поговорим и с него?

— Разбира се. Елате оттук.

Тя ги изведе в градината през страничната врата. Господин Макнотън се беше изпотил здравата.

— Тези господа са от полицията, Ангъс — обясни жена му запъхтяно. — Дошли са заради убийството у Пебмарш. Имат снимка на убития. Знаеш ли, сигурна съм, че съм го виждала някъде. Не беше ли онзи, който дойде миналата седмица да ни пита дали имаме някакви старинни вещи за продан?

— Дайте да погледна — каза професорът. — Дръжте я вие, че ръцете ми са много мръсни.

Той хвърли един поглед на снимката и отсече:

— Никога не съм виждал този човек.

— Казаха ни, че обичате да се занимавате с градината си.

— Кой? Госпожа Рамзи?

— Не. Господин Бланд.

Ангъс Макнотън презрително изсумтя:

— Бланд няма понятие от градинарство. Само копае, това е. Сади бегонии и герании. Това не е градинарство. Сякаш си в обществен парк. Интересуват ли ви растенията, инспекторе? Разбира се, сега не е сезонът, но имам едно-две неща, които ще ви изненадат. Храсти, за които казват, че виреят добре само в Девън и Корнуол. А аз ги отглеждам тук.

— Боя се, че не разбирам от градинарство — каза Хардкасъл.

Макнотън го изгледа както художник гледа купувач, който казва, че не разбира от изкуство, но знае какви картини му харесват.

— Боя се, че дойдохме тук по един далеч не така приятен повод.

— Разбира се. Тази работа вчера. Когато се е случило, аз бях тук, в градината.

— Така ли?

— Искам да кажа, когато момичето изпищя.

— И какво направихте?

— Ами — отговори възрастният мъж простодушно, — не направих нищо. Помислих си, че пак са лудите деца на госпожа Рамзи. Винаги крещят, викат и вдигат шум.

— Но този писък не се е чул откъм нейната къща.

— Не. Ако тези момчета стояха само в техния двор… Но те ходят навсякъде. Пъхат се през плета и гонят нещастните котки на госпожа Хеминг. Няма кой да ги подхване както трябва, това е лошото. Майка им е мекушава. Разбира се, когато в къщата няма мъж, децата започват да правят каквото си поискат.

— Господин Рамзи пътува много, доколкото разбрах.

— Някакъв строителен инженер е — обясни господин Макнотън. — Наистина пътува непрекъснато. Язовирни стени, тръбопроводи или нещо такова. Преди месец внезапно се наложи да замине за Швеция. Естествено цялата домакинска работа легна на плещите на жена му — готвене, чистене и така нататък. Как няма да се почувстват като отвързани? Не са лоши деца, но имат нужда от дисциплина.

— И освен тези писъци не видяхте и не чухте нищо друго, така ли? А кога ги чухте, между другото?

— Нямам представа — отговори мъжът. — Винаги си свалям часовника, преди да дойда тук. Веднъж го намокрих с маркуча и после едва го поправиха. Колко часът беше, мила? Ти също чу писъците, нали?

— Трябва да е било към два и половина. Поне половин час, след като свършихме с обяда.

— Разбирам. В колко часа обядвате обикновено?

— Един и половина — каза господин Макнотън. — Ако имаме късмет. Тази датчанка изобщо няма чувство за времето.

— И след това лягате да поспите?

— Понякога. Вчера не. Исках да довърша каквото бях започнал. Разчиствах, пренасях тор от купчината.

— Няма нищо по-хубаво от естествения тор — отбеляза Хардкасъл тържествено.

Лицето на господин Макнотън просветна.

— Така е! Няма по-добро! А колко хора съм убедил в това! Да използват всичките тези химикали! Чисто самоубийство!

Той дръпна Хардкасъл за ръката, улови дръжките на количката и тръгна към оградата, която разделяше градината от двора на номер деветнайсет. Скрита зад люлякови храсти, купчината естествен тор се разкри пред очите им в цялото си великолепие. Мъжът закара ръчната количка до един малък навес край нея, където внимателно бяха подредени градинарските сечива.

— Поддържате добър ред — забеляза Хардкасъл.

— Човек трябва да се грижи за инструментите си — отвърна Макнотън.

Инспекторът погледна замислено към номер деветнайсет. От другата страна на оградата се виждаше пергола с рози, която водеше до къщата.

— Значи не видяхте никого в градината на номер деветнайсет? Или някой да гледа през прозореца?

Господин Макнотън поклати глава.

— Не видях нищо такова — каза той. — Съжалявам, че не мога да ви помогна, инспекторе.

— Знаеш ли, Ангъс — намеси се жена му. — Стори ми се, че забелязах някаква фигура да се спотайва в градината на госпожица Пебмарш.