Агата Кристи - Часовниците

Хардкасъл поклати глава.

— Живееш в странен свят, Колин.

— Да, така е. Но един ден ще изляза от него. Човек започва да забравя кое какво е и кой е. Половината от тези хора работят както за едните, така и за другите и накрая сами не са наясно всъщност на чия страна са. Объркват знамената… Все едно, да продължаваме с работата.

— Най-добре е да отидем при Макнотън — предложи Хардкасъл и спря пред номер шейсет и три. — Градината му също граничи с тази на номер деветнайсет. Като на семейство Бланд.

— Какво знаеш за Макнотън?

— Не много. Дошли са тук преди около година. Възрастно семейство. Той е пенсиониран професор, ако не греша. Занимава се с градинарство.

В предния двор имаше розови храсти, а под прозорците — лехи с кърпикожух. Вратата отвори весела млада жена с пъстри дрехи и попита:

— Какво иска? Да?

— Чужденката, най-накрая — промърмори Хардкасъл и подаде визитната си картичка.

— Полиция — каза на младата жена.

Тя направи крачка назад и го изгледа, сякаш беше превъплъщение на зъл дух.

— Търсим госпожа Макнотън.

— Госпожа Макнотън тук.

Тя ги въведе във всекидневната, която гледаше към задния двор. Нямаше никого.

— Тя на горен етаж — обясни младата жена, чиято веселост я бе напуснала, излезе във вестибюла и извика:

— Госпожо Макнотън! Госпожо Макнотън!

— Да? Какво има, Гретел? — чу се далечен глас.

— Полиция дошла. Двама полиция. Сложила във всекидневна.

Горе се чу шумолене и долетяха думите:

— О, Боже! О, Боже! Сега пък какво?

След малко се чу шляпане на чехли и се появи госпожа Макнотън, на чието лице бе изписано безпокойство.

Хардкасъл съвсем скоро разбра, че това е обикновеното й изражение.

— О, Боже! — каза тя отново. — О, Боже! Инспекторе, какво има… Хардкасъл, нали? А да. — Тя погледна визитната картичка. — Но защо сте дошли при нас? Нищо не знаем. Предполагам, че заради онова убийство, а не за таксата за телевизора?

Хардкасъл я успокои.

— Всичко това е толкова странно, нали? — каза жената и лицето й леко просветна. — И посред бял ден! Колко необичаен час за обир. Когато обикновено всички са си вкъщи. Но пък какви ужасни неща се случват в наши дни! И всичко става през деня. Ами едни наши приятели… Излезли да обядват и пред къщата им спряло камионче. От него слезли някакви типове и изнесли всичките им мебели пред очите на цялата улица. Естествено никой и не предполагал, че има нещо нередно. Знаете ли, вчера ми се стори, че чувам писъци, но Ангъс предположи, че са ужасните синове на госпожа Рамзи. Тичат по двора и вдигат шум. Играят си с ракети, с космически кораби или с атомни бомби. Можеш да си изкараш акъла понякога.

Хардкасъл извади снимката.

— Виждали ли сте този човек, госпожо Макнотън?

Тя се вторачи в нея.

— Почти сигурна съм, че съм го виждала. Да. Направо съм сигурна. Само че къде беше? Дали не беше този, който дойде, за да ни продаде някаква енциклопедия в четиринайсет тома? Или онзи с новия модел прахосмукачка? Аз не исках да говоря с него и той отиде да безпокои мъжа ми в градината. Ангъс тъкмо засаждаше някакви луковици и не искаше да му пречат, а онзи не спираше да му обяснява какво можела да прави прахосмукачката… как можела да чисти завеси, възглавници и какво ли още не. „Всичко — казваше му, — абсолютно всичко.“ И тогава Ангъс вдигна глава и го попита: „А може ли да сади луковици?“ Стана ми смешно, защото човекът се стъписа и си отиде.

— И смятате, че това е човекът от снимката?

— Ами… не, не съм много сигурна — отговори жената, — защото онзи беше много по-млад, като се замисля. Но въпреки всичко ми се струва, че съм виждала това лице. Да. Колкото повече го гледам, толкова съм по-сигурна, че е идвал тук, за да ми предлага да си купя нещо.

— Може би ви е предлагал застраховки?

— Не, не застраховки. Мъжът ми се грижи за тези неща. Имаме си застраховка. Но въпреки това… Да, колкото повече гледам тази снимка…

Хардкасъл не се почувства особено окуражен. От опит знаеше, че на жена като госпожа Макнотън много би й се искало да е виждала убития заради самото вълнение от този факт. И колкото повече гледаше снимката, толкова по-сигурна щеше да става, че е виждала някого, който прилича на него.

Той въздъхна.

— Струва ми се, че караше фургон — продължи жената. — Но не мога да си спомня кога дойде. Като онези, с които карат хляба.

— Но не го видяхте, вчера, нали?

Лицето й леко помръкна. Тя махна разрошените сиви къдрици от челото си.

— Не, не. Не беше вчера. Поне… така ми се струва. — След това отново се оживи. — Може би мъжът ми ще си спомни.