Агата Кристи - Часовниците

Тя я погледна с известен интерес.

— Не — отговори, — не мисля. А и да съм го виждала, не мога да съм сигурна, че ще го позная.

— Не е идвал в къщата ви по някакъв повод, за да ви предложи застраховки например?

Жената поклати глава.

— Не. Сигурна съм, че не е.

— Имаме основания да смятаме, че името му е Къри. Господин Р. Къри.

Той я погледна въпросително. Тя отново поклати глава.

— Боя се — каза смутено, — че по време на ваканцията нямам време да обръщам внимание на каквото и да било.

— Доста напрегнато време, нали? — продължи инспекторът. — Добри момчета имате, госпожо Рамзи. Пълни с енергия. Понякога с твърде много енергия, струва ми се?

Госпожа Рамзи се усмихна:

— Да, наистина. Понякога е много уморително. Но пък наистина са добри момчета.

— Сигурен съм, че е така. И двамата. Интелигентни са, не мога да не отбележа. Преди да си тръгна, ще поговоря с тях, ако не възразявате. Момчетата понякога забелязват неща, които никой друг в къщата не е забелязал.

— Не виждам как биха могли да забележат каквото и да било — каза тя. — Онази къща гледа на другата страна.

— Да, но дворовете ви опират един в друг.

— Така е — съгласи се госпожа Рамзи, — но са съвсем отделни.

— Познавате ли госпожа Хеминг от номер двайсет?

— Да, може да се каже. Заради котките и някои други неща.

— Обичате ли котките?

— О, не. Не заради това. Обикновено се оплаква.

— Разбирам. Оплаква се. А за какво?

Жената се изчерви.

— Лошото е, че когато някой гледа котки като нея — тя има четиринайсет — започва да се вманиачава. А това си е чиста глупост. Аз обичам котките. Дори имахме котарак преди известно време. И ловеше мишки… А това, което прави тя… Да им готви специално и почти да не ги пуска горките да излизат навън, за да живеят собствения си живот… И, разбира се, котките й непрекъснато се мъчат да избягат. На тяхно място и аз бих го правила. А момчетата ми никога не биха измъчвали котка. Искам да кажа, че котките могат много добре да се грижат за себе си. Те са разумни животни… Ако се отнасяш разумно с тях.

— Съгласен съм с вас — кимна инспекторът. — Сигурно не ви остава никакво свободно време. Да се грижите момчетата ви да са сити и да не скучаят през ваканцията… Кога тръгват отново на училище?

— Вдругиден.

— Надявам се, че след това ще имате възможност да си починете добре.

— Смятам да се отдам на истински мързел — отговори тя.

Другият мъж, който досега мълчаливо записваше, изведнъж заговори и я стресна:

— Трябва да наемете някое момиче от чужбина. Ще ви помага в домакинската работа, а в замяна на това ще учи английски.

— Може и да опитам — отговори госпожа Рамзи замислено. — Макар и винаги да съм имала чувството, че не е лесно да си имаш работа с чужденци. Мъжът ми ме подиграва за това, но пък той има повече опит от мен. Не съм пътувала в чужбина колкото него.

— Той не е тук, нали?

— Не е. Наложи се да замине за Швеция в началото на август. Строителен инженер е. Жалко, че пътуването му съвпадна с ваканцията. Той се справя с децата много добре. Обича да си играе с електрическите влакчета дори повече от тях. Понякога релсите минават през вестибюла и стигат чак до другата стая. Не може да се мине. — Поклати глава и добави примирено: — Мъжете са такива деца!

— Кога очаквате да се върне, госпожо Рамзи?

— Никога не се знае точно — въздъхна тя. — Така е доста… трудно.

Гласът й затрепери. Колин я погледна изпитателно.

— Мисля, че не бива да ви отнемаме повече време.

Хардкасъл стана.

— Може би момчетата ви ще ни покажат градината.

Бил и Тед чакаха във вестибюла и приеха предложението с радост.

— Е, не е много голяма — каза Бил със съжаление.

Личеше си, че на номер шейсет и две са полагани някакви усилия, за да се поддържа градината в ред. В единия край имаше лехи с далии и маргаритки. Имаше и морава — някак си неравно окосена. Пътеките се нуждаеха от подравняване и по тях се търкаляха самолетчета, космически оръжия и други подобни образци на съвременни играчки, доведени до доста окаяно състояние от употреба. В задния край имаше ябълково дръвче с много хубави червени ябълки. До него растеше крушово дръвче.

— Ето там е — каза Тед и посочи между ябълката и крушата, където се виждаше гърбът на къщата на госпожица Пебмарш. — Номер деветнайсет, където стана убийството.

— Оттук къщата се вижда много добре, нали? — заговори инспекторът. — От прозорците на горния етаж сигурно още по-добре.