Агата Кристи - Часовниците

— Така е — съгласи се Бил. — Ако бяхме там вчера, можеше и да видим нещо. Но не бяхме.

— Ходихме на кино — обясни Тед.

— Имаше ли отпечатъци от пръсти? — Попита Бил.

— Не ни помогнаха много. Вчера излизахте ли изобщо в градината?

— Да, няколко пъти — отговори Бил. — Сутринта. Но не чухме и не видяхме нищо.

— Ако си бяхме седели вкъщи следобед — добави Тед със съжаление, — щяхме да чуем писъците. Били са страхотни.

— Познавате ли госпожица Пебмарш, собственичката на къщата, по физиономия?

Момчетата се спогледаха и кимнаха.

— Да. Тя е сляпа, но ходи из градината много лесно. Не й трябва бастун. Веднъж ни подхвърли обратно топката. Много мило постъпи.

— Не я ли видяхте вчера?

Момчетата поклатиха глави.

— Сутрин не можеш да я видиш. Отива на работа — обясни Бил. — Обикновено излиза в градината следобед.

Колин се вгледа в един маркуч, който излизаше от къщата. Той минаваше по пътеката и стигаше до крушовото дръвче.

— Нямах представа, че крушата има нужда от поливане — отбеляза.

— А, това ли? — Бил леко се смути.

— От друга страна — продължи Колин, — ако се покатериш на дървото — той погледна момчетата и неочаквано се засмя, — можеш много добре да изпръскаш някоя и друга котка, нали?

Двете момчета започнаха да подритват чакъла и да гледат навсякъде другаде, но не и към него.

— Това правите, нали?

— Е, да — призна Бил, — но не им става нищо. Не е — добави той хрисимо — като да ги целиш с прашка.

— Но сте пробвали и с прашка, нали?

— Не както трябва — каза Тед. — Не можахме да улучим нито една.

— Както и да е. Сега се забавлявате с маркуча и след това госпожа Хеминг идва да се оплаква от вас, нали?

— Тя вечно се оплаква — каза Бил.

— Промушвате ли се през оградата й понякога?

— Не оттук — изпусна се Тед.

— Но понякога все пак ходите там, нали? Как го правите?

— През оградата оттук не може да се мине, но малко по-нататък вдясно има дупка в плета и оттам може.

— Защо не млъкнеш, глупак такъв? — извика Бил.

— Предполагам, че след убийството сте ходили там, за да събирате улики? — каза Хардкасъл.

Момчетата се спогледаха.

— Когато се върнахте от кино и разбрахте какво е станало на номер деветнайсет, вие влязохте в градината, за да разгледате, нали?

— Ами… — Бил замълча предпазливо.

— Не е изключено — продължи инспекторът — да сте намерили нещо, което ние не сме забелязали. Ако сте събрали някои неща, много бих желал да ми ги покажете.

Бил се реши.

— Донеси ги, Тед — каза.

Брат му послушно изтича към мястото, където бяха скрити нещата.

— Не намерихме кой знае какво — призна Бил. — Играехме си.

Той погледна Хардкасъл смутено.

— Разбирам ви напълно — отговори инспекторът. — По-голямата част от полицейската работа е точно това. Само разочарования.

Бил се поуспокои.

Тед дотича обратно и подаде една изпоцапана носна кърпа, завързана на възел, в която нещо подрънкваше.

Хардкасъл я развърза и я разстла на земята под зорките погледи на момчетата.

Вътре имаше дръжка от чаша, парче порцелан, ръждясала вилица, монета, щипка за пране, парченце лъскаво стъкло и половин ножица.

— Интересни неща — каза инспекторът тържествено. Той съжали момчетата и взе парченцето стъкло.

— Ще взема това. Може да помогне с нещо.

Колин взе монетата и я разгледа.

— Не е английска — обясни Тед.

— Не е — съгласи се Колин и погледна Хардкасъл.

— Може би ще е добре да вземем и това.

— И не казвайте на никого — смигна им съзаклятнически Хардкасъл.

Момчетата с готовност обещаха.

— Рамзи — каза Колин замислено.

— Какво Рамзи?

— Харесва ми как звучи това име, това е всичко. Пътува много в чужбина, при това заминава почти без предупреждение. Жена му твърди, че е строителен инженер, но, изглежда, не знае други подробности за него.

— Симпатична жена — каза Хардкасъл.

— Да. При това не е много щастлива.

— Уморена е. Децата я изтощават.

— Струва ми се, че не е само това.

— Едва ли човекът, когото търсиш, ще е обременен с жена и две деца — усъмни се Хардкасъл.

— Кой знае? — възрази Колин. — Можеш да се изненадаш, когато научиш какво правят някои от колегите, за да си осигурят прикритие. Една самотна вдовица с две деца лесно може да се поддаде на увещания.

— Не мисля, че тя е от тези жени — каза Хардкасъл.

— Нямах предвид да заживее в грях, а да се съгласи да стане госпожа Рамзи, за да осигури това прикритие. Естествено, той би й разказал някаква история. Например, че работи за нас — високопатриотично занимание.