Агата Кристи - Часовниците

Какво я очакваше сега? Един ден, изпълнен със спокойствие. Нямаше да има нужда да готви огромни порции, безкрайното чистене щеше да престане. Тя обичаше момчетата — бяха добри, не се съмняваше в това. Гордееше се с тях. Но я изтощаваха. Апетитът им, жизнеността им, шумът, който вдигаха.

В този момент чу оглушителни викове. Госпожа Рамзи разтревожено вдигна глава. Всичко беше наред — просто бяха излезли в градината. Така беше по-добре.

Там имаше достатъчно място за тях. Сигурно щяха да обезпокоят съседите. Молеше се на Бога да оставят котките на госпожа Хеминг на мира. Не заради самите котки — не можеше да не признае това, — а защото телта, която беше преплетена в оградата, можеше да скъса панталоните им. Тя хвърли поглед към домашната аптечна, която бе сложена на масичката, за да е под ръка. Не че се тревожеше излишно заради злополуките на буйните момчета. В повечето случаи първата й забележка беше: „Колко пъти да ти казвам, че не бива да капе кръв на килима! Веднага отивай в кухнята, защото там поне мога да измия балатума.“

Ужасният вой отвън изведнъж секна и настъпи такава дълбока тишина, че госпожа Рамзи се разтревожи не на шега. Наистина, подобна тишина никак не бе естествена. Изправи се неуверено с лопатката, пълна с изпочупен порцелан в ръка. Вратата на кухнята се отвори и се показа Бил. На лицето му се беше изписало страхопочитание и възхищение — нещо твърде необичайно за единайсет годишната му възраст.

— Мамо — каза той. — Дошъл е инспектор от полицията заедно с още един човек .

— О! — възкликна тя. — Какво иска?

— Попита за теб, но си мисля, че е заради убийството вчера в къщата на госпожица Пебмарш.

— Не виждам за какво съм му потрябвала аз — отговори тя с леко смущение в гласа.

„Животът ти сервира нещата едно след друго“ — помисли си госпожа Рамзи. А как щеше да вземе картофите за яхнията, щом този инспектор дойде точно сега?

— Е, добре — въздъхна тя. — Идвам веднага.

Изхвърли изпочупения порцелан в кофата под мивката, изми ръцете си със сапун, приглади косата си и последва Бил, който нетърпеливо я подканяше:

— Хайде, не се бави, мамо!

Тя влезе във всекидневната, следвана от Бил. Там стояха двама мъже, а по-малкият й син Тед ги гледаше с широко отворени очи.

— Госпожа Рамзи?

— Добро утро.

— Сигурно тези млади господа са ви казали, че аз съм полицейски инспектор Хардкасъл?

— Много съм притеснена — отговори жената. — Имам работа тази сутрин. Ще отнеме ли много време?

— Много малко — отговори Хардкасъл. — Може ли да седнем?

— Но, да, разбира се, седнете.

Госпожа Рамзи се отпусна на един стол с права облегалка и ги погледна нетърпеливо. Подозираше, че всичко това няма да отнеме много малко време.

— Не е нужно и вие да стоите тук — каза Хардкасъл на момчетата с благ тон.

— Ще стоим — отговори Бил.

— Ще стоим — повтори като ехо Тед.

— Искаме да чуем всичко — добави Бил.

— Искаме и още как — потвърди Тед.

— Имаше ли много кръв? — Попита Бил.

— Крадец ли е бил? — Попита Тед.

— Тихо, деца! — скара им се майка им. — Не чухте ли? Инспектор Хардкасъл каза, че не ви иска тук.

— Няма да си отидем — отсече Бил. — Искаме да чуем.

Хардкасъл стана, отиде до вратата и я отвори.

— Вън! — каза той.

Това беше само една дума, произнесена тихо, но с авторитет. Без повече приказки момчетата станаха и неохотно излязоха от стаята.

„Колко хубаво — помисли си тя. — Защо аз не мога да направя така?“

След това си спомни, че е майка на момчета. Беше чувала, че момчетата се държат по съвсем различен начин, когато излязат от дома. Майките получават най-лошата част. „Но може би така е по-добре — мислеше тя — децата ти да са мили и добри у дома и хулигани навън, би било много по-лошо. Да, много по-лошо.“ Спомни си какво се искаше от нея, когато инспектор Хардкасъл се върна и седна отново.

— Ако е за това, което стана на номер деветнайсет вчера — каза тя нервно, — не виждам какво мога да ви кажа, инспекторе. Не знам нищо за това. Дори не знам кой живее там.

— В къщата живее една жена на име Пебмарш. Сляпа е и работи в института „Ааронберг“.

— Аха — отговори госпожа Рамзи. — Боя се, че не познавам никого от онази част на квартала.

— Къде бяхте между дванайсет и половина и три часа следобед?

— А, да. Трябваше да сготвя вечеря и всичко останало. Но излязох преди три. Заведох момчетата на кино.

Инспекторът извади снимката от джоба си и й я подаде.

— Искам да ми кажете дали сте виждали този човек.