Агата Кристи - Часовниците

— Да, зная това. Но ми казаха, че е излязла да работи някъде навън и понеже не исках да я безпокоя, реших да дойда да поговорим тук. Изглежда, още не се е върнала, така ли?

— Тази вечер може и да закъснее — обясни госпожа Лоутън. — Работи с някакъв си професор Парди, а според думите й той е човек без никакво чувство за време. Винаги казвал: „Това няма да отнеме повече от десет минути, така че е по-добре да го свършим.“ След това, разбира се, десетте минути стават близо час. Иначе бил мил човек и винаги се извинявал. Няколко пъти й бил предложил да остане да вечеря с него, разтревожен, че я е задържал повече, отколкото трябва. Все пак това понякога е много неприятно. Мога ли аз да ви помогна с нещо, инспекторе? В случай, че Шийла се забави?

— Едва ли — отговори Хардкасъл с усмивка. — Разбира се, онзи ден взехме само най-важните данни, но дори не съм сигурен, че съм ги записал правилно… — Той се престори, че чете записките в бележника си. — Да, видим… Госпожица Шийла Уеб. Това ли е пълното й име, или има още едно? Тези данни трябва да са много точни за протоколите при предварителното следствие.

— То ще е вдругиден, нали? Тя получи призовка да се яви.

— Да, но не бива да се тревожи — успокои я Хардкасъл. — Просто ще трябва да разкаже какво се е случило.

— Още ли не знаете кой е този човек?

— Не. Боя се, че е още рано за това. В джоба му открихме визитна картичка и в началото мислехме, че е някакъв застрахователен агент, но сега изглежда по-вероятно да му е била дадена от някого. Може би е смятал да се застрахова.

— Разбирам. — Госпожа Лоутън доби леко заинтригуван вид.

— А сега трябва да запиша имената както трябва — продължи инспекторът. — Племенницата ви се казва Шийла Р. Уеб. Вече не помня какво беше другото име… Розали?

— Розмари — отговори госпожа Лоутън. — Беше кръстена Розмари Шийла, но винаги е смятала Розмари за много чудато име и никой не я нарича така.

— Разбирам.

Нищо в тона на Хардкасъл не издаваше, че е доволен, задето едно от предположенията му се бе оказало вярно. Той забеляза и още нещо. Това, че стана дума за името Розмари, не предизвика никакво смущение у госпожа Лоутън. За нея това беше чисто и просто името, което племенницата й не желае да използва.

— Сега вече всичко е наред — каза усмихнато инспекторът. — Доколкото разбрах, госпожица Уеб е дошла от Лондон и работи в машинописното бюро „Кавендиш“ от десет месеца. Предполагам, че не можете да си спомните точната дата?

— Наистина ми е трудно да кажа… беше някъде през ноември. Към края на ноември.

— Добре, това не е толкова важно. Преди да започне работа в бюрото, при вас ли живееше?

— Не. Беше в Лондон.

— Помните ли на какъв адрес?

— Имам го записан някъде. — Тя се огледа с разсеяния вид на неподреден човек. — Паметта ми е толкова къса. Беше нещо като Алингтън Гроув… Или Фулъм Уей… Живееше с още две момичета. Квартирите в Лондон са ужасно скъпи.

— Помните ли името на фирмата, в която работеше?

— О, да. „Хопгуд & Трент“. Агенция за недвижими имоти на Фулъм Роуд.

— Благодаря. Дотук всичко е много ясно. Госпожица Уеб е сираче, доколкото разбрах?

— Да — отговори жената и се размърда неспокойно. Очите й се насочиха към вратата. — Ще имате ли нещо против, ако отида до кухнята още веднъж?

— Разбира се, че не.

Хардкасъл стана и й отвори вратата. Тя излезе. Той се зачуди дали последният му въпрос не бе смутил събеседничката му поради някаква причина. Дотогава му бе отговаряла с готовност и веднага. Докато мислеше за това, тя се върна.

— Съжалявам — каза, — но знаете какво нещо е готвенето. Сега вече всичко е наред. Има ли още нещо, което искате да ме питате? Между другото си спомних, че не беше Алингтън Гроув, а Гарингтън Гроув. Номер седемнайсет.

— Благодаря — каза инспекторът. — Попитах ви дали госпожица Уеб има родители.

— Не, сама е. Родителите й са мъртви.

— Отдавна ли?

— Починаха, когато тя беше малка.

В тона й се долавяше някакво смущение.

— Дъщеря на ваш брат или сестра е тя?

— На сестра ми.

— Да. А какъв беше по професия господин Уеб?

Лоутън дълго мълча, преди да отговори. Беше прехапала устни. След това каза:

— Не знам.

— Не знаете?

— Искам да кажа, не си спомням. Толкова време мина!

Хардкасъл изчака, защото беше сигурен, че тя ще продължи. И не се излъга:

— Може ли да знам какво общо има това… Искам да кажа, какво значение има кои са били майка й и баща й, какво е работел той и така нататък?