Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Сър Юстас спря.

— Оставям подробностите на вашето собствено въображение — заяви той. — Но внимавайте да не направите някоя грешна стъпка.

— „Твоят завинаги, Ан“ ще бъде достатъчно — казах аз.

Написах тези думи. Сър Юстас протегна ръка за писмото и го прочете.

— Изглежда добре. А сега адреса.

Дадох му го. Беше на малък магазин, който получаваше писма и телеграми срещу заплащане.

Той натисна с ръка звънеца върху масата. На повикването се отзова Чичестър-Петигрю, известен още като Минкс.

— Това писмо трябва да тръгне незабавно — по обичайния маршрут.

— Разбрано, Полковник.

Той погледна името на плика. Сър Юстас внимателно го наблюдаваше.

— Твой приятел, струва ми се?

— Мой?

Човекът доби разтревожен вид.

— Вчера си провел с него дълъг разговор в Йоханесбург.

— Някакъв мъж дойде при мен и започна да ме разпитва къде ходите и какво правите вие и полковник Рейс. Дадох му лъжливи сведения.

— Отлично, скъпи ми друже, отлично — сърдечно каза сър Юстас. — Моят грешка.

Успях да погледна Чичестър-Петигрю, когато излизаше от стаята. Беше пребледнял като платно и изглеждаше смъртно уплашен. Той едва беше излязъл, когато сър Юстас вдигна един домофон, който се намираше до лакътя му и заговори.

— Ти ли си, Шварт? Наблюдавай Минкс. Да не напуска сградата без заповед.

Той отново положи домофона и се намръщи, като леко потропваше с ръка по масата.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса, сър Юстас? — казах аз след известно мълчание.

— Разбира се. Здрави нерви имате, Ан. Способна сте да проявите разумен интерес към нещата в момент, когато много момичета на ваше място биха подсмърчали и кършили ръце.

— Защо наехте Хари за секретар, вместо да го предадете на полицията?

— Трябваха ми тези проклети диаманти. Надина, дяволчето, беше настроила вашия Хари срещу мен. Заплаши, че ако не й платя цената, която иска, ще ги продаде на него. Тук допуснах още една грешка — мислех си, че в оня ден тя ще ги носи със себе си. Но тя беше твърде умна за това. Картън, съпругът й, също беше мъртъв — нямах никаква идея къде са скрити диамантите. После успях да се добера до копие от телеграма, която някой беше изпратил на Надина от борда на Килморден Касъл — Картън или Рейбърн, не знаех кой от двамата. Беше копие на това листче, което вие сте намерили. Седемнадесет, едно, двадесет и две — това пишеше на него. Помислих си, че става дума за среща с Рейбърн, а от огромното му желание да се качи на борда на Килморден Касъл ме убеди, че съм прав. Ето защо се престорих, че вярвам на казаното от него и му позволих да дойде. През цялото време го наблюдавах внимателно и се надявах, че ще мога да науча повече. След това открих, че Минкс се опитва да играе за своя сметка и да ми пречи. Той веднага подви опашка. Беше неприятно, че не успях да получа седемнадесета каюта и това ме разтревожи, тъй като не можех да разбера що за човек сте вие. Бяхте ли наистина наивното момиче, което изглеждахте, или не? Когато в онази нощ Рейбърн тръгна, за да се яви на мястото на срещата, наредих на Минкс да му попречи. Минкс провали всичко, разбира се.

— Но защо в телеграмата пишеше седемнадесет, вместо седемдесет и едно?

— Успях да разгадая това. Сигурно Картън е дал на телеграфиста собствената си бележка, която той да препише на бланка, а после изобщо не е прочел преписа. Телеграфистът е направил същата грешка, която всички допуснахме и го е разчел като седемнадесет, едно, двадесет и две вместо едно, седемдесет и едно, двадесет и две. Това, което не знам, е как Минкс се е добрал до седемнадесета каюта. Трябва да е било просто интуиция.

— А пратката за генерал Смътс? Кой я подмени?

— Скъпа ми Ан, нима предполагате, че бих пожертвал голяма част от плановете си, без да се опитам да ги спася? След като се оказа, че секретарят ми е избягал убиец, нито за миг не се поколебах да ги подменя с празни листи. Никой не би помислил да подозира бедничкия стар Педлър.

— Ами полковник Рейс?

— Да, това беше неприятна изненада. Когато Паджет ми каза, че той е човек от разузнаването, тръпки ме побиха. Спомних си, че слухтеше около Надина в Париж по време на войната и ме обзе ужасното подозрение, че е тръгнал да търси мен ! Никак не ми се понрави начинът, по който се лепна за мен оттогава. Той е един от онези силни, мълчаливи мъже, от които винаги може да се очаква някаква изненада.

Дочу се изсвирване. Сър Юстас вдигна слушалката, долепи я до ухото си и след малко отговори: