Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Да, Хари — извиках аз. — Да, да, да!

Той се обърна към мен и по лицето му се четеше непреклонност.

— Не, Ан, хиляди пъти не. Ти не знаеш какво приказваш.

— Знам. Това ще реши всичко.

— Никога не ще мога да погледна отново Рейс в очите. Ще рискувам, но проклет да съм, ако позволя на тази хитра стара лисица да се изплъзне. Не си струва, Ан. Няма да го направя.

Сър Юстас тихо се засмя. Той прие поражението си без следа от вълнение.

— Я виж ти — каза той. — Изглежда сте си намерили майстора, Ан. Но мога да уверя и двама ви, че високата нравственост невинаги си струва.

Чу се трясък от счупено дърво и шум от стъпки по стълбите. Хари изтегли резето. Полковник Рейс беше първият, който влезе в стаята. Лицето му светна, когато ни видя.

— Вие сте невредима, Ан. Боях се… — Той се обърна към сър Юстас. — Преследвам те от доста време, Педлър — и най-сетне те пипнах.

— Изглежда всички са съвсем полудели — надменно заяви сър Юстас. — Тези млади хора ме заплашваха с револвер и ме обвиняваха в какви ли не отвратителни неща. Не разбирам какво значи всичко това.

— Нима? Това значи, че открих „Полковника“. Това значи, че на осми януари ти си бил не в Кан, а в Марлоу. Това значи, че когато твоята съучастница, мадам Надина, се е обърнала срещу теб, ти си решил да я премахнеш — и най-сетне ще можем да те изправим пред съда за това престъпление.

— Така ли? И от кого получи цялата тази интересна информация? От човек, когото дори в този момент полицията издирва? Неговите показания ще бъдат изключително ценни.

— Разполагаме с други доказателства. Има още един човек, който е знаел, че Надина ще се срещне с теб в Мил Хаус.

Сър Юстас изглеждаше учуден. Полковник Рейс направи знак с ръка. Артър Минкс, известен още като преподобния Едуард Чичестър, известен още като мис Петигрю, пристъпи напред. Той беше пребледнял и нервен, но заговори съвсем ясно:

— Аз видях Надина в Париж в нощта, преди да отпътува за Англия. Тогава се представих за руски граф. Тя ми каза какво иска да направи. Предупредих я, като знаех с какъв човек ще си има работа, но тя не ме послуша. На масата имаше телеграма. Прочетох я. След това си помислих, че аз самият мога да опитам да се сдобия с диамантите. В Йоханесбург към мен се обърна мистър Рейбърн. Той ме убеди да премина на негова страна.

Сър Юстас го изгледа. Не каза нищо, но Минкс като че ли се смали.

— Плъховете първи напускат потъващия кораб — забеляза сър Юстас. — Не се боя от плъхове. Рано или късно унищожавам паразитите.

— Има само едно нещо, което искам да ви кажа, сър Юстас — обадих се аз. — В тази метална кутийка, която хвърлихте през прозореца, нямаше диаманти. Тя беше пълна с обикновени камъчета. Диамантите са на съвсем сигурно място. Всъщност те се намират в корема на големия жираф. Сюзън го издълбала, напъхала диамантите, увити в памук и отново го запушила.

Сър Юстас ме гледа известно време. Отговори ми в типичния си стил:

— Винаги съм мразел този проклет жираф — каза той. — Сигурно инстинктивно съм усещал нещо.

Тази нощ не успяхме да се върнем в Йоханесбург. Снарядите се сипеха около нас и аз разбрах, че на практика сме откъснати, тъй като бунтовниците бяха заели нова част от предградията.

Намерихме убежище в една ферма на около тридесет километра от Йоханесбург, разположена насред равнината. Бях капнала от умора. Вълнението и тревогата през последните два дни бяха отнели всичките ми сили.

Продължавах да си повтарям, без да мога да го повярвам, че неприятностите ни наистина бяха свършили. Хари и аз бяхме заедно и нищо не би могло отново да ни раздели, въпреки това през цялото време усещах някаква преграда между нас — някакво притеснение от негова страна, причината, за което не можех да проумея.

Сър Юстас бе откаран в обратна посока, придружен от усилена охрана. На тръгване той безгрижно ни помаха с ръка.

Рано сутринта на другия ден излязох на верандата и погледнах през равнината към Йоханесбург. Виждаха се огромните купища шлака, които блестяха на бледата утринна светлина и се чуваше приглушеният тътен на оръдията. Революцията все още не беше приключила.

Съпругата на фермера излезе и ме извика да закуся. Тя беше мила и сърдечна душа и аз вече бях успяла да се привържа към нея. Хари бил излязъл призори и все още не се бил върнал, каза ми тя. Почувствах как отново ме обзема тревога. Каква беше тази сянка между нас, която толкова осезателно усещах?