Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

По някаква причина Хари се изчерви до корените на косата си.

— Да — радостно заявих аз, — хората вече трябва да се обръщат към теб с истинското ти име.

Но Хари все още не сваляше поглед от полковник Рейс.

— Значи знаете, сър — най-сетне каза той.

— Никога не забравям нечие лице. Видях те веднъж, когато беше момче.

— За какво става дума? — попитах аз озадачена, като гледах ту единия, ту другия.

Между тях, изглежда, се водеше някаква борба на волята. Рейс победи. Хари се извърна.

— Мисля, че сте прав, сър. Кажете й истинското ми име.

— Ан, това не е Хари Лукас — той беше убит през войната. Това е Джон Харълд Ърдсли.

Като каза тези думи, полковник Рейс бързо се обърна и се отдалечи. Аз стоях и гледах след него. Гласът на Хари ме върна към действителността.

— Ан, прости ми, кажи, че ми прощаваш.

Той взе ръката ми в своята, но аз почти механично я изтеглих.

— Защо ме излъга?

— Не знам дали ще мога да те накарам да разбереш. Страхувах се от всичко това — от властта и магнетизма на богатството. Исках да ме обичаш заради самия мен — такъв, какъвто съм, без украшения и залъгалки.

— Искаш да кажеш, че не си ми вярвал?

— Можеш и така да го приемеш, ако искаш, но няма да е съвсем вярно. Бях озлобен и подозрителен — винаги склонен да търся скрити подбуди — а беше наистина прекрасно да те обичат така, както ти ме обичаше.

— Разбирам — бавно казах аз. Започнах наум да си припомням разказа му. За пръв път забелязах в него някои противоречия, на които не бях обърнала внимание — сигурността, която парите пораждат, възможността му да плати на Надина, за да получи от нея диамантите, начинът, по който предпочиташе да говори за двамата младежи от гледната точка на страничен наблюдател. А когато казваше „моят приятел“, той имаше предвид не Ърдсли, а Лукас. Именно Лукас — неговият мълчалив приятел, е обичал толкова дълбоко Надина.

— Как стана това? — попитах аз.

— И двамата се държахме безразсъдно — търсехме смъртта. Една нощ си разменихме опознавателните медальони за късмет! Лукас загина на другия ден — разкъсан на парчета.

Аз потръпнах.

— Но защо не ми каза досега? Тази сутрин? Нима все още не вярваш, че те обичам?

— Ан, не исках да проваля всичко. Исках да те отведа отново на острова. Каква е ползата от парите? С тях не може да се купи щастие. Щяхме да бъдем щастливи на острова. Казвам ти, боя се от онзи, другия живот — той едва не ме поквари някога.

— Знаеше ли сър Юстас кой си ти всъщност?

— О, да.

— А Картън?

— Не. Една вечер видял и двама ни в компанията на Надина в Кимбърли, но не знаеше кой от нас кой е. Той повярва на твърдението ми, че съм Лукас, а телеграмата му заблуди Надина. Тя не се страхуваше от Лукас. Той беше кротък човек — вглъбен в себе си. А аз винаги съм бил дяволски буен. Ако бе разбрала, че съм жив, щеше да се изплаши до смърт.

— Хари, какво щеше да правиш, ако полковник Рейс не ми беше казал?

— Нищо. Щях да продължа да се представям за Лукас.

— А милионите на баща ти?

— Нямах нищо против Рейс да ги получи. Във всеки случай той ще ги използва много по-добре, отколкото аз някога бих могъл да го сторя. Ан, за какво си мислиш? Така си сбърчила чело.

— Мисля си — бавно рекох аз, — че почти ми се искаше полковник Рейс да не беше те накарал да ми кажеш.

— Не, той беше прав. Дължах ти истината.

Той замълча, а след това внезапно каза:

— Знаеш ли, Ан, аз те ревнувам от Рейс. Той също те обича — и е много по-голям мъж, отколкото съм или някога ще бъда аз.

Обърнах се към него, като се засмях.

— Хари, глупчо такъв. Аз искам теб — и това е всичко, което има значение.

Потеглихме към Кейп Таун при първата възможност. Там ме очакваше Сюзън, която ме посрещна и двете заедно извадихме диамантите от корема на големия жираф. След като революцията беше окончателно потушена, в Кейп Таун пристигна полковник Рейс и по негово предложение голямата вила в Муйзенберг, която беше принадлежала на сър Лорънс Ърдсли, беше отново отворена и ние се настанихме в нея.

Тук започнахме да подготвяме плановете си. Аз трябваше да се върна в Англия със Сюзън, а сватбата да се състои в нейната къща в Лондон. А чеизът трябваше да бъде купен от Париж! Сюзън с огромна радост планираше всички тези подробности. Аз също. И все пак бъдещето ми изглеждаше странно нереално. Понякога чувствах как нещо ме души — че ли не можех да дишам.

Това се случи в нощта, преди да отплаваме. Не можех да заспя. Чувствах се отчаяна, а не знаех защо. Никак не ми се искаше да напускам Африка. Дали щеше да бъде същото, когато отново се завърнех тук? Щеше ли изобщо някога отново да бъде същото?