Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

В този момент ме сепна властно почукване по капака на прозореца. Аз скочих на крака. Отвън на верандата стоеше Хари.

— Ан, облечи се и излез вън. Искам да поговоря с теб.

Навлякох някакви дрехи и излязох навън. Цареше тишина. Ясният нощен въздух беше прохладен и галеше като кадифе. Хари мълчаливо ми направи знак да го последвам по-далеч от къщата, където не можеха да ни чуват. На бледото му лице бе изписана решителност, а очите му блестяха.

— Спомняш ли си, Ан, веднъж ми каза, че на жените им доставя удоволствие да правят нещата, които не харесват, за някого, когото харесват?

— Да — казах аз, като се чудех какво може да има предвид.

Той ме сграбчи в ръцете си.

— Ан, тръгни с мен — сега — тази вечер. Към Родезия — към острова. Не мога да понасям всички тези палячовщини. Не искам да чакам повече за теб.

Аз леко се отдръпнах от него.

— Ами френските ми рокли? — шеговито протестирах аз. И до ден-днешен Хари не знае кога говоря сериозно и кога се шегувам с него.

— По дяволите твоите френски рокли. Да не мислиш, че искам да те обличам в рокли? Много повече бих искал да ги свалям от теб. Няма да те пусна да заминеш, чуваш ли? Ти си моята жена. Ако ти позволя да заминеш, може да те загубя. Никога не съм сигурен в теб. Ще тръгнеш с мен сега — тази вечер — и по дяволите да вървят всички.

Той ме привлече към себе си и започна да ме целува така, че едва си поемах дъх.

— Не мога повече без теб, Ан. Наистина не мога. Мразя всички тези пари. Нека останат за Рейс. Хайде. Да тръгваме.

— А четката ми за зъби? — възпротивих се аз.

— Можеш да си купиш четка. Знам, че съм безумец, но за Бога, ела !

И той бързо закрачи. Последвах го покорно като онази жена от племето Бароци, която бях видяла при Водопад… Само дето не носех тиган върху главата си. Той крачеше толкова бързо, че за мен беше много трудно да вървя редом с него.

— Хари — казах най-сетне аз смирено, — пеш ли ще вървим до Родезия?

Ток внезапно се обърна и като се засмя гръмко, ме грабна в прегръдките си.

— Аз съм побъркан, скъпа, знам това. Но толкова много те обичам.

— Ние сме двама безумци. И, о, Хари, ти не ме попита, но не правя никаква жертва! Аз исках да дойда!

Това се случи преди две години. Все още живеем на острова. Пред мен, върху грубата дървена маса, е писмото, което Сюзън ми написа:

Скъпи бебчовци в гората — скъпи влюбени безумци.

Не съм изненадана — никак не съм изненадана. През цялото време, докато говорехме за Париж и рокли, чувствах, че това не може да бъде истина — че някой ден ще изчезнете в неизвестността, за да се венчаете над ковашките клещи, по добрата стара циганска традиция. Вие наистина сте двойка безумци. Тази идея да се откажете от огромно състояние е нелепа. Полковник Рейс беше готов да спори по този въпрос, но аз го убедих да остави времето да реши спора. Той може да управлява финансите вместо Хари — не виждам кой би могъл да го направи по-добре от него. Защото, в края на краищата, меденият месец не трае вечно — ти не си тук, Ан, така че мога спокойно да кажа това, без да се нахвърлиш върху мен като малка тигрица — любовта в пустошта ще продължи доста време, но един ден ще започнеш неочаквано да мечтаеш за дом на Парк Лейн, за разкошни кожи, за дрехи от Париж, за най-големия автомобил, който в момента се произвежда и за най-новия модел детски колички, за френски прислужнички и за акушерки от Норлънд. О, така ще стане, ще видиш!

Но, наслаждавайте се на медения си месец, скъпи безумци и дано бъде дълъг. И понякога си спомняйте за мен — която безметежно трупам килограми в най-изисканите ресторанти!

Ваша любяща приятелка, Сюзън Блеър

P.S. Изпращам ви комплект тигани като сватбен подарък и огромна купа гъши пастет, за да ви напомнят за мен.

Има и още едно писмо, което от време на време препрочитам. То пристигна доста време след първото и беше придружено от обемист пакет. Изглежда беше писано някъде в Боливия.

Скъпа Ан Бедингфийлд.

Не мога да устоя на изкушението да ви напиша, не толкова заради удоволствието, което самото писане ми доставя, отколкото заради огромното удоволствие, което знам, че ще изпитате, когато получите писмо от мен. Нашият приятел Рейс се оказа не толкова умен, колкото се мислеше, нали?

Смятам да ви назнача за изпълнител на онази част от завещанието ми, която се отнася до литературните ми творения. Изпращам ви моя дневник. В него няма нищо, което би заинтересувало Рейс и неговите хора, но предполагам има някои откъси, които ще ви се сторят забавни. Използвайте го, както намерите за добре. Предлагам статия за Дейли Бъджет , озаглавена „Престъпниците, които съм срещала“. Единственото ми условие е аз да бъда главната фигура.