Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Той продължи да говори съвсем естествено и спокойно. Трябваше да се ощипя, за да повярвам, че всичко това е истина — че човекът пред мен наистина беше закоравелият престъпник, „Полковникът“. Започнах да свързвам нещата наум.

— Значи вие сте били онзи, който се опита да ме хвърли през борда на Килморден Касъл — бавно казах аз. — Паджет е проследил вас на палубата онази нощ?

Той сви рамене.

— Съжалявам, скъпо дете, наистина съжалявам. Винаги сте ми били симпатична, но така безобразно се опитвахте да ми попречите. Не можех да си позволя всичките ми планове да се провалят заради някакво момиченце.

— Мисля, че вашият план при Водопада беше най-хитър — казах аз, като се опитвах да погледна на всичко отстрани. — Бях готова да се закълна пред кого ли не, че вие бяхте в хотела, когато излязох от него. В бъдеще ще вярвам само на очите си.

— Да, Минкс постигна един от най-големите си успехи като мис Петигрю, а освен това е способен похвално добре да имитира гласа ми.

— Едно нещо бих искала да знам.

— Да?

— Как сте убедили Паджет да я наеме?

— О, това беше съвсем просто. Тя пресрещнала Паджет пред входа на службата на Пълномощника по търговията или на Камарата по минно дело или нейде другаде, където той е отишъл, заявила му, че съм побързал да се обадя и че тя е била определена от въпросното правителствено ведомство. Паджет приел това за чиста монета, без да се замисли.

— Вие сте доста откровен — казах аз, като го гледах изпитателно.

— Няма абсолютно никаква причина да не бъда.

Чутото никак не ми хареса. Побързах да представя собственото си тълкувание по въпроса.

— Вярвате в успеха на тази революция? Не си оставяте никакъв път за отстъпление.

— За една иначе интелигентна млада жена това е изключително глупава забележка. Не, скъпо мое дете, не вярвам в тази революция. Давам й още няколко дни, след което ще отшуми безславно.

— Всъщност, това не е един от успехите ви? — хапливо подхвърлих аз.

— Като всички жени, и вие нямате никаква представа от бизнес. Работата, с която се наех, беше да доставя определени експлозиви и оръжия — срещу щедро заплащане — за да се подкладе общо недоволство, както и да се компрометират изцяло някои хора. Аз изпълних съвсем успешно задачата си, като проявих предвидливост да ми бъде заплатено предварително. Отделих специално внимание на тази поръчка, тъй като възнамерявах това да бъде последната работа, с която се заемам, преди да се оттегля. А за това, че не съм си оставил път за отстъпление, както се изразихте, просто не разбирам какво имате предвид. Аз не съм водач на бунтовниците или нещо от този род — аз съм виден гост от Англия, който е имал неблагоразумието да влезе в някакъв магазин за сувенири — и е видял малко повече, отколкото му се полага, тъй че бедният човечец бил отвлечен. Утре или вдругиден ще бъда открит някъде — вързан, с вид на изплашен и гладен човек, будещ съжаление.

— А-ха! — бавно казах аз. — Но какво ще стане с мен?

— Там е работата — тихо каза сър Юстас. — Какво ще стане с вас. Успях да ви накарам да дойдете тук — не искам по никакъв начин да го изтъквам — но успях да ви примамя много ловко. Въпросът е — какво да правя с вас? Най-простият начин да се справя с вас — и, мога да добавя, най-приятният за мен — е женитбата. Съпругите не могат да предявяват обвинения към съпрузите си, нали така, а на мен много ще ми се понрави една хубава млада съпруга, която да ми държи ръката и да ме гледа с блеснали очи — не ме стрелкайте така с тях, плашите ме. Виждам, че този план не ви харесва?

— Никак.

Сър Юстас въздъхна.

— Жалко! Но аз не съм някой злодей от Аделфи. Обичайната пречка, предполагам. Обичате друг, както пише по книгите.

— Обичам друг.

— И аз така си помислих. Първо си мислех, че е онзи дългокрак надут глупак Рейс, но предполагам, че става дума за младия герой, който ви е извадил от Водопада. Жените нямат никакъв вкус. Нито един от тях не е и наполовина умен колкото мен. Толкова лесно е да бъда подценен.

Мисля, че имаше право за това. При все че знаех що за човек е, не можех да се заставя да го повярвам. Той няколко пъти се беше опитал да ме убие, беше убил друга жена и беше отговорен за безброй престъпления, за които нищичко не знаех и все пак не можех да се заставя да оценя постъпките му по единствения начин, който заслужаваха. Не можех да мисля за него по друг начин, освен като за нашия забавен и сърдечен спътник. Не можех дори да изпитам страх от него — а все пак знаех, че беше в състояние да ме убие, без окото му да мигне — стига да сметнеше за необходимо. Единственото сравнение, което ми идваше наум, беше с Лонг Джон Силвър на Стивънсън. Сигурно е бил съвсем същият като него.