Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Младата дама, която иска да се срещне с мистър Хари Рейбърн — каза той и се изсмя.

След като съобщиха по този начин за присъствието ми, аз влязох. Стаята беше оскъдно мебелирана и миришеше на евтин тютюн. Зад едно бюро седеше мъж, който пишеше. Той погледна към мен и учудено повдигна вежди.

— Боже мой — заяви той, — та това е мис Бедингфийлд!

— Сигурно виждам двойно — извиних се аз. — Вие мистър Чичестър ли сте или мис Петигрю? Страшно приличате и на двамата.

— И двете личности са вън от играта за момента. Захвърлих фустите, както и свещеническото облекло. Няма ли да седнете?

Приех сдържано предложеното ми място.

— Струва ми се — забелязах аз, — че съм попаднала не там, където трябва.

— Боя се, че от ваша гледна точка действително е така. Наистина, мис Бедингфийлд, за втори път да попаднете в капана!

— Не беше никак умно от моя страна — признах смирено аз.

Нещо в поведението ми изглежда го озадачи.

— Не изглеждате кой знае колко разстроена от случилото се — отбеляза сухо той.

— Нима ако бях започнала да се правя на герой, това щеше да промени нещата?

— Разбира се, че не.

— Пралеля ми Джейн имаше навика да казва, че една истинска дама никога не се разстройва или изненадва, каквото и да става — промълвих замислено аз. — Опитвам се да се придържам към това нейно наставление.

Мнението на мистър Чичестър-Петигрю толкова ясно се четеше по лицето му, че побързах да заговоря отново.

— Вие наистина умеете превъзходно да се гримирате — отдадох му дължимото аз. — През цялото време, докато се правехте на мис Петигрю, не можах изобщо да ви позная — даже когато счупихте молива от изненада, че ме виждате да се качвам на влака в Кейп Таун.

Той почука по бюрото с молива, който в този момент държеше в ръката си.

— Всичко това само по себе си е чудесно, но трябва да пристъпим към деловите въпроси. Може би, мис Бедингфийлд, вие се досещате кое наложи присъствието ви тук?

— Ще ме извините, но никога не обсъждам делови въпроси с друг, освен с най-висшестоящия.

Бях прочела тази фраза, или подобна на нея, в някаква търговска брошура на заемодатели и много ми хареса. Тя определено оказа съкрушителен ефект върху мистър Чичестър-Петигрю. Той отвори уста, а след това я затвори. Аз доволно се усмихнах насреща му.

— Максима на прачичо ми Джордж — добавих в допълнение аз. — Съпругът на пралеля ми Джейн, нали разбирате. Той правеше топки за таблите на месингови кревати.

Съмнявам се дали на Чичестър-Петигрю му бяха погаждали такъв номер досега. Това изобщо не му се понрави.

— Смятам, че ще бъде разумно от ваша страна да промените тона си, млада госпожице.

Аз не отговорих, а се прозях — деликатна прозявка, която целеше да покаже огромна досада.

— Какво, по дяволите… — започна разгорещено той.

Аз го прекъснах.

— Мога да ви уверя, че няма смисъл да ми крещите. Само си губим времето. Нямам никакво намерение да говоря с подчинени. Ще си спестите доста време и неприятности, ако ме заведете направо при сър Юстас Педлър.

— При…

Той изглеждаше втрещен.

— Да — заявих аз. — Сър Юстас Педлър.

— Аз… аз… извинете ме…

Той изскочи като заек от стаята. Възползувах се от тази временна пауза, за да отворя чантичката си и старателно да си напудря носа. След това се приготвих търпеливо да чакам завръщането на моя враг.

Когато се появи отново, поведението му беше малко по-сдържано.

— Заповядайте насам, мис Бедингфийлд.

Последвах го нагоре по стълбите. Той почука на вратата на една стая и след като отвътре се чу кратко „Влезте!“, я отвори и е жест ме покани да вляза.

Сърдечен и усмихнат, сър Юстас Педлър скочи на крака да ме поздрави.

— Я виж ти, мис Ан! — Той топло се здрависа с мен. — Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете. Не сте изморена след цялото това пътуване? Чудесно!

Той седна с лице към мен, все така усмихнат. Бях объркана — той се държеше толкова естествено.

— Съвсем правилно сте настояли да ви доведат направо при мен — продължи той. — Минкс е глупак. Отличен артист — но глупак. Човекът, когото сте видели долу, е Минкс.

— О, нима — едва чуто промълвих аз.

— А сега — приветливо заяви сър Юстас — да преминем към фактите. От кога ви е известно, че аз съм „Полковникът“?

— От момента, в който мистър Паджет ми каза, че ви е видял в Марлоу, когато всички си мислеха, че сте били в Кан.

Сър Юстас кимна мрачно.

— Да, заявих на този глупак, че всичко е объркал. Той, както и очаквах, нищо не разбра. Цялото му внимание беше насочено към това дали аз не съм познал него. И през ум не му мина да се запита какво съм правил аз там. Просто лош късмет. А бях организирал всичко толкова внимателно, изпратих го във Флоренция, казах в хотела, че заминавам за Ница за един ден, може би два. После, когато откриха убийството, аз вече бях в Кан и на никого и през ум не му мина, че съм напускал Ривиерата.