Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Той ни нахрани, приготви ни кафе и изсуши дрехите ни, докато стояхме увити в ярко оцветени вълнени одеяла. Останахме в задната стая на къщата, където никой не можеше да ни види, а той излезе да поразпита тук-там за сър Юстас и неговата компания и дали някой от тях все още е в хотела.

Тогава казах на Хари, че нищо не може да ме принуди да замина за Бейра. Така или иначе, никога не бях имала такова намерение, а сега вече нямаше никаква причина да го сторя. Целта на плана беше враговете ми да помислят, че съм мъртва. Сега, когато вече знаеха, че не съм, отиването ми в Бейра нямаше да промени нищо. Те лесно биха могли да ме проследят дотам и да ме убият, без да се вдигне шум. Нямаше да има кой да ме защити. В края на краищата се разбрахме да се присъединя към Сюзън, където и да се намира тя и да направя всичко възможно да оцелея. В никакъв случай не трябваше да се впускам в приключения или да се опитвам да поставя натясно „Полковника“.

Трябваше да остана при нея и да чакам указания от Хари. Диамантите трябваше да бъдат депозирани в банката в Кимбърли на името на Паркър.

— Има и още нещо — замислено казах аз. — Трябва да си измислим някакъв наш код. Не можем да си позволим да ни измамят отново със съобщения, които уж единият от нас праща на другия.

— Нищо по-лесно от това. Във всяко съобщение наистина изпратено от мен, думата „и“ ще бъде зачертана.

— Без зачертано „и“ няма да е истинско — промърморих аз. — Ами за телеграмите?

— Телеграмите, които изпращам, ще бъдат подписани с „Анди“.

— Влакът пристига след малко — каза Нед, като подаде глава и пак изчезна.

Станах.

— А да се омъжа ли за някой добър и улегнал мъж, ако открия такъв? — попитах аз с престорена сериозност.

Хари пристъпи към мен.

— Боже мой! Ан, ако се омъжиш за някой друг, а не за мен, ще му извия врата. А пък теб…

— Да? — казах аз, приятно развълнувана.

— Ще те отвлека и ще те насиня от бой.

— Какъв прекрасен съпруг съм си намерила — иронично заявих аз. — И колко бързо променя мнението си!

Както веднъж вече споменах, аз съм човек, който много обича спокойствието. Копнея за спокоен живот — а това, изглежда, е единственото нещо, което не мога да постигна. Винаги се оказвам в центъра на житейски бури и тревоги. Изпитах огромно облекчение, че съм успял да се измъкна от Паджет, който непрестанно надушва някакви интриги, а мис Петигрю определено се оказа извънредно полезна. Не мога да кажа, че е красавица, но някои нейни качества са направо безценни. Истина е, че в Булавайо получих леко възпаление на черния дроб, в резултат на което се държах грубо, но прекарах неспокойна нощ във влака. В три часа сутринта в купето ми влезе изискано облечен млад мъж, който изглеждаше като герой от оперета за Дивия Запад и попита за къде пътувам. Пренебрегвайки моята първа реплика, която промърморих в просъница „Чай — и за Бога, без захар“, той повтори въпроса си, като подчерта факта, че не е сервитьор, а офицер от граничния контрол. Най-накрая успях да го убедя, че не страдам от заразни болести, че идвам в Родезия, воден от най-чисти помисли, а след това му казах пълното си име и мястото на раждане. После се опитах да поспя малко, но някакъв досадник ме събуди в пет и половина с чаша шербет, която нарече чай. Мисля, че не я излях върху него, но съм сигурен, че точно това исках да сторя. В шест часа той ми донесе чай без захар, съвсем изстинал, а след това заспах съвсем изтощен, за да се събудя вече след Булавайо и да ми напъхат в ръцете отвратителен дървен жираф!

Но като оставя настрана тези дребни неудобства, всичко вървеше нормално. И тогава ни сполетя ново нещастие.

Случи се в нощта на нашето пристигане при Водопада. Диктувах на мис Петигрю в дневната си, когато съвсем неочаквано и без никакво извинение връхлетя мисис Блеър, облечена доста фриволно.

„Къде е Ан?“ — извика тя.

Какъв въпрос само! Като че ли аз бях отговорен за момичето. И какво очакваше тя, че ще си помисли мис Петигрю? Че имам навика да изваждам Ан Бедингфийлд от джоба си в полунощ? Изключително компрометиращо за човек с моето положение.

„Предполагам — заявих хладно аз, — че си е в леглото.“

Покашлях се леко и погледнах мис Петигрю, за да покажа, че съм готов да продължа да диктувам. Надявах се, че мисис Блеър ще разбере намека, но тя не направи нищо подобно. Вместо това се тръшна на един стол и започна нервно да поклаща обут в чехъл крак.