Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Взряхме се напрегнато в тъмнината и успяхме да различим тъмно петно върху повърхността на водата. Беше лодка. След това за момент проблесна пламъче. Някой бе запалил клечка кибрит. На светлината й успях да разпозная една от фигурите — червенобрадия холандец от вилата в Муйзенберг. Останалите бяха местни жители.

— Бързо влизай в колибата!

Хари ме повлече обратно със себе си. Той свали от стената две пушки и револвер.

— Можеш ли да зареждаш пушка?

— Никога не съм го правила. Покажи ми как.

Запомних много добре указанията му. Затворихме вратата и Хари застана до прозореца, който гледаше към кея. Лодката точно щеше да мине покрай него.

— Кой е там? — силно извика Хари.

Всякакви съмнения, които бихме могли да имаме по отношение намеренията на нашите посетители, бяха бързо разсеяни. Около нас се посипа градушка от куршуми. За щастие нито един от двама ни не беше улучен. Хари вдигна пушката. Разнесе се гръмовен изстрел, после още един, и още един. Някой изстена два пъти и се чу плясък.

— Това ще ги накара да размислят — процеди мрачно той и протегна ръка за втората пушка. — Дръпни се назад, Ан, за Бога! И бързо зареждай!

Последваха още куршуми. Един леко одраска бузата на Хари. Неговият ответен огън бе по-смъртоносен от техния. Когато се обърна за пушката, аз бях успяла да я заредя. Той ме привлече към себе си с лявата си ръка и ме целуна пламенно веднъж, преди да се обърне отново към прозореца. Изведнъж сподавено извика:

— Отиват си — много им дойде. Те представляват добра мишена там, във водата, а и не могат да видят колко сме. Сега отстъпват — но ще се върнат отново. Трябва да сме готови за тях.

Той захвърли пушката и се обърна към мен.

— Ан! Красавицата ми! Чудесна си! Мъничката ми кралица! Храбра като лъв. Чернокоса магьосница!

Той ме сграбчи в ръцете си. Започна да целува косата ми, очите ми, устните ми.

— А сега на работа — заяви той, като внезапно ме пусна. — Извади онези кутии с парафин.

Направих това, което ми каза. Той се зае с някаква работа в колибата. След малко го видях да пълзи върху покрива й, като държеше нещо в ръце. Една-две минути по-късно слезе при мен.

— Иди при лодката. Ще се наложи да я пренесем на другия край на острова.

Когато тръгвах, той тъкмо вземаше парафина.

— Връщат се — тихо извиках аз. Бях видяла петното да се движи откъм отсрещния бряг.

Той хукна към мен.

— Точно навреме. Хей, къде, по дяволите, е лодката?

Въжетата и на двете лодки бяха прерязани и те плаваха по реката.

— Хванаха ни натясно, скъпа. Страхуваш ли се?

— Не, щом съм с теб.

— А, но няма да е никак весело да умрем заедно. Ще направим нещо по-добро. Виждаш ли — този път идват с две лодки. Ще слязат на две различни места. Сега идва ред на моя малък сценичен ефект.

Почти едновременно с думите му над колибата се изви висок пламък. Той освети две приведени близо една до друга фигури върху покрива.

— Старите ми дрехи — натъпкани с парцали — ще мине обаче известно време, преди да се досетят. Хайде, Ан, налага се да действаме решително.

Ръка за ръка ние хукнахме през острова. Само една тясна ивица вода го делеше от отсрещния бряг.

— Трябва да преплуваме дотам. Умееш ли да плуваш, Ан? Не че има някакво значение. Мога да те пренеса отсреща. Оттук не може да се мине с лодка — има твърде много скали, но може да се плува, а и това е посоката за Ливингстън.

— Не съм кой знае какъв плувец, но мога да преплувам и по-голямо разстояние от това. Има ли някаква опасност, Хари? — попитах аз, като видях как лицето му помръкна. — Акули?

— Не, патенцето ми. Акулите живеят в морето. Но си досетлива, Ан. Крокодили, а те са опасни.

— Крокодили?

— Да, но не мисли за тях — или просто си кажи молитвата, което предпочиташ.

Хвърлихме се във водата. Молитвите ми сигурно са били чути, защото стигнахме безпрепятствено до брега. От дрехите ни се стичаше вода.

— А сега към Ливингстън. Боя се, че пътят е лош, а с мокри дрехи ще ни бъде още по-трудно. Но нямаме друг изход.

Преходът беше кошмарен. Краищата на мократа пола се заплитаха около краката ми, а чорапите ми скоро бяха разкъсани от трънаците. Най-накрая спрях, съвсем изтощена. Хари се приближи към мен.

— Почакай, скъпа. Ще те понося малко.

Така стигнах до Ливингстън, преметната през рамото му като чувал е картофи. Как той измина цялото това разстояние — не знам. Току-що беше започнало да се развиделява. Приятелят на Хари се оказа младеж на около двадесет години, който държеше магазин за местни сувенири. Името му беше Нед — може би имаше и друго, но така и не го чух. Той никак не се учуди, когато Хари влезе мокър до кости, преметнал през рамо също толкова мокра жена. Мъжете са направо чудесни!