Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Замълчахме за момент, а после Хари продължи бавно:

— Казваш, че мисис Блеър е спяла, когато си излязла от хотела и че си чула сър Юстас да диктува на мис Петигрю. Къде беше полковник Рейс?

— Не можах да го открия никъде.

— Имаше ли той някаква причина да смята, че… ти и аз бихме могли да бъдем в приятелски отношения?

— Може и да е имал — замислено отговорих аз, като си спомних за нашия разговор на връщане от Матопос. — Той е доста властна личност — продължих аз, — но изобщо не отговаря на представата ми за „Полковника“. А и освен това ми се струва напълно абсурдно. Той работи за разузнаването.

— Как можем да бъдем сигурни? Няма нищо по-лесно на света от това човек да направи някакъв намек от този род. Никой не се усъмнява в казаното, слухът се разпространява и всички му вярват като на неопровержима истина. По този начин човекът си осигурява оправдание за най-различни съмнителни неща. Ан, симпатичен ли ти е Рейс?

— И да, и не. Той ме отблъсква и в същото време ме привлича, но едно нещо знам със сигурност — винаги изпитвам някакъв страх от него.

— Той беше в Южна Африка по време на кражбата в Кимбърли — бавно изрече Хари.

— Но точно той разказа на Сюзън всичко за „Полковника“ и за това, че е бил по следите му в Париж.

— Опит за заблуда, при това доста хитър.

— Но каква роля играе Паджет? Дали Рейс не му плаща?

— Може би — каза Хари бавно — той изобщо не е замесен.

— Какво?

— Опитай се да си спомниш, Ан. Чувала ли си разказа на Паджет за онази нощ на борда на Килморден Касъл?

— Да, от устата на сър Юстас.

Повторих чутото. Хари слушаше внимателно.

— Той забелязал някакъв мъж, който е идвал откъм каютата на сър Юстас и го е проследил на палубата. Това ли каза? Да видим сега кой е бил настанен в каютата срещу сър Юстас? Полковник Рейс. Да предположим, че полковник Рейс се е промъкнал на палубата и, след като нападението му над теб не е успяло, е побягнал, при което се е сблъскал с Паджет, който в този момент е излизал от вратата на салона. Повалил го е и се е втурнал вътре, затваряйки вратата. В същото време се появяваме ние и намираме Паджет да лежи там. Как ти звучи това?

— Той твърди със сигурност, че ти си го повалил — това забрави ли го?

— Е, ами ако точно когато е дошъл в съзнание, ме е видял да се отдалечавам? Още повече той през цялото време си е мислел, че следи мен.

— Да, възможно е — бавно казах аз. — Но това променя всички наши предположения. А има и други неща.

— Повечето от тях биха могли да се обяснят. Човекът, който те е следял в Кейп Таун, е заговорил Паджет и Паджет е погледнал часовника си. Човекът може просто да го е по-питал колко е часът.

— Искаш да кажеш, че това е било случайно?

— Не съвсем. Има някакъв метод във всичко това — да се замеси Паджет в тази история. Защо за убийството е била избрана Мил Хаус? Дали защото Паджет е бил в Кимбърли, когато диамантите бяха откраднати? Може би ако не беше моята толкова „навременна“ поява, той е щял да послужи за изкупителна жертва?

— Значи ти мислиш, че той може да е съвсем невинен?

— Така изглежда, но ако наистина е така, трябва да разберем какво е правел той в Марлоу. Ако може да представи разумно обяснение за това, значи сме на прав път.

Той стана.

— Минава полунощ. Лягай си, Ан, и се опитай да поспиш. Малко преди зазоряване ще те прехвърля с лодката. Трябва да хванеш влака в Ливингстън. Имам приятел там, който ще те скрие до тръгването на влака. Ще отидеш в Булавайо и оттам ще се качиш на влака за Бейра. От моя приятел в Ливингстън ще разбера какво става в хотела и къде се намират приятелите ти в момента.

— Значи Бейра — замислено казах аз.

— Да, Ан, Бейра. Това е мъжка работа. Нека аз да я свърша.

Докато обсъждахме подробно ситуацията, разумът беше взел превес над чувствата, но сега отново изпаднахме в техен плен. Не смеехме дори да се погледнем.

— Много добре — казах аз и влязох в колибата.

Легнах върху застлания е кожи миндер, но не заспах.

Чувах как Хари Рейбърн крачи нагоре-надолу, нагоре — надолу в тъмнината. Най-после той ме повика:

— Хайде, Ан, време е да тръгваме.

Станах и покорно излязох навън. Все още беше доста тъмно, но знаех, че скоро ще се зазори.

— Ще вземем кануто, не моторницата… — започна Хари, но изведнъж спря и вдигна ръка.

— Тихо! Какво беше това?

Ослушах се, но не чух нищо. Неговият слух обаче беше по-остър от моя, слух на човек, живял дълго в пущинаците. След малко и аз го чух — едва доловимото пляскане на весла във водата, което долиташе откъм десния бряг на реката и бързо приближаваше към нашия малък кей.