Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Той замълча, а след това добави, почти оправдателно:

— Нямаш нищо против, че ти го разказвам по този начин, нали? Като че ли аз не съм бил пряк участник. Така ми изглежда сега, като се обръщам назад и си мисля за тези две момчета. Почти забравям, че едното беше… Хари Рейбърн.

— Не се притеснявай, само разказвай — казах аз и той продължи:

— Пристигнахме в Кимбърли — съвсем опиянени от нашата находка. Носехме със себе си великолепна подборка от диаманти, която да предоставим на експерти. И тогава — в хотела в Кимбърли — срещнахме нея…

Аз настръхнах леко, а ръката ми неволно се сви в юмрук.

— Анита Грюнберг — така се казваше. Беше актриса. Съвсем млада и много красива. Беше родена в Южна Африка, но майка й, мисля, беше унгарка. Около нея витаеше някаква загадъчност и това, разбира се, още повече засилваше нейната привлекателност за двете момчета, които се бяха завърнали у дома от пущинаците. Което правеше задачата й съвсем лесна. И двамата веднага хлътнахме по нея, и за двамата настъпиха дни на терзания. За пръв път в нашите отношения се беше появила някаква сянка, но дори и това не успя да отслаби приятелството ни. Всеки от двама ни, искрено вярвам в това, беше готов да отстъпи на другия и да му пожелае успех. Но не това искаше тя. Понякога, след това, съм се чудел защо, тъй като синът на сър Лорънс Ърдсли беше изключително изгодна партия. Истината беше обаче, че тя е омъжена — за някакъв сортировач в Де Беерс — въпреки че никой не знаеше за това. Тя се преструваше, че проявява голям интерес към нашето откритие и ние й разказахме всичко за него, дори й показахме диамантите. Далила — така би трябвало да я нарекат — тя изигра ролята си добре! В Де Беерс откриха кражбата и като гръм от ясно небе полицията се нахвърли върху нас. Те конфискуваха диамантите. В началото само се смеехме — цялата ситуация беше толкова нелепа. А след това диамантите бяха представени пред съда — и нямаше и капчица съмнение, че това са диамантите на Де Беерс. Анита Грюнберг беше изчезнала. Тя ловко беше извършила подмяната и твърденията ни, че тези диаманти не са донесените от нас, предизвикаха подигравателен смях. Сър Лорънс Ърдсли беше човек с огромно влияние. Той успя да прекрати делото — но то остави след себе си двама съсипани младежи, чиито имена бяха опозорени, и това съвсем сломи сърцето на стареца. Той проведе един тежък разговор със сина си и го обсипа с всевъзможни упреци. Беше успял да направи каквото може, за да спаси името на семейството, но от този ден нататък той вече нямаше син. А момчето, какъвто горд млад глупак си беше, мълча през цялото време, защото сметна под достойнството си да доказва своята невинност, изправен пред недоверието на собствения си баща. След този разговор излезе бесен — приятелят му го чакаше. Седмица след това беше обявена войната. Двамата приятели постъпиха в армията. Знаеш какво се случи. Най-добрият приятел, който човек може да си пожелае, беше убит — отчасти и поради собственото му лудешко безразсъдство, с което се излагаше на ненужни опасности. Той загина с опетнено име… Кълна ти се, Ан, най-вече заради него аз хранех такава злоба към тази жена. Той изпитваше много по-дълбоки чувства от мен. В началото бях лудо влюбен в нея — дори си мисля, че понякога я плашех — но неговото чувство беше по-дълбоко и по-трайно. Тя се беше превърнала в смисъл на живота му — и нейното предателство го разтърси из основи. Този удар го зашемети и парализира.

Хари замълча. След една-две минути той продължи:

— Както знаеш, аз бях обявен за „изчезнал по времева бойни действия, вероятно загинал“. Никога не си направих труда да разсея тази заблуда. Дойдох на този остров, който знаех от едно време, под името Паркър. В началото на войната хранех амбициозни надежди да докажа невинността си, но вече желанието за това сякаш е угаснало. Каква полза? — питах се аз. Моят приятел беше мъртъв. Нито той, нито аз имахме живи родственици, за които това би имало някакво значение. Мен също ме смятаха за мъртъв — нека продължават да ме смятат за такъв. Животът ми тук беше спокоен — нито щастлив, нито нещастен — лишен от всякакви чувства. Сега разбирам, макар навремето да не го осъзнавах, че това донякъде се дължи на войната. И тогава, един ден, се случи нещо, което отново ме разбуди. Щях да возя с лодката си някаква компания по реката и докато стоях на кея и им помагах да се качат, един от мъжете стреснато възкликна. Това привлече вниманието ми към него. Беше дребен, слаб човек с брада и ме гледаше така, сякаш бях призрак. Неговото вълнение беше толкова силно, че разбуди любопитството ми. Разпитах за него в хотела и научих, че името му е Картън, че бил от Кимбърли и че работел като сортировач в Де Беерс. В следващата минута отново ме обзе онова старо чувство за извършена несправедливост. Напуснах острова и заминах за Кимбърли. Не успях да разбера обаче кой знае колко за него.