Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Хари искрено се разсмя.

— Ще живеете като котка и куче.

— Влюбените винаги се карат — уверих го аз. — Защото не се разбират един друг. А когато започнат да се разбират, те вече не се обичат.

— А обратното също ли е вярно? Че хората, които постоянно се карат, са влюбени един в друг?

— Н-н-не знам — казах аз, като за миг се сконфузих.

Той се обърна към огнището.

— Искате ли още супа? — попита нехайно той.

— Да, моля. Толкова съм гладна, че бих могла да изям цял хипопотам.

— Това е добре.

Той се зае да подклажда огъня. Аз го наблюдавах.

— Когато стана на крака, ще ви готвя — обещах аз.

— Не допускам, че можете да готвите.

— Мога да претоплям неща от консерви, също като вас — отговорих аз, като посочих редицата консервни кутии върху поставката над огнището.

— Предавам се — каза той и се засмя.

Когато се смееше, цялото му лице се променяше. Изглеждаше момчешко, щастливо — като на съвсем различен човек.

Супата ми хареса. Докато си хапвах, си спомних, че той така и не ми каза какъв беше неговият съвет.

— А, да, ето какво исках да кажа. Ако бях на ваше място, щях да остана тук в неизвестност, без да вдигам шум около себе си, докато отново укрепна. Враговете ви ще си помислят, че сте загинали. Те едва ли биха се учудили, че тялото ви не е било открито. То щеше да стане на парчета върху скалите, а течението щеше да го отнесе.

Аз потръпнах.

— След като напълно оздравеете, можете необезпокоявана да стигнете до Бейра и да се качите на някой кораб за Англия.

— Това ще бъде съвсем безславно — презрително отсякох аз.

— Все едно, че слушам някоя глупава ученичка.

— Не съм глупава ученичка — възнегодувах аз. — Аз съм жена.

— Опазил ме господ, разбира се, че сте — смотолеви той и бързо излезе навън.

Възстановявах се бързо. Двете наранявания, които бях получила, бяха удар по главата и зле изкълчена ръка. Последното беше най-сериозно и отначало моят спасител беше помислил, че тя всъщност е счупена. След като внимателно я огледал обаче, разбрал, че не е счупена и въпреки че много ме болеше, скоро започнах да си служа с нея.

Беше чудно време. Бяхме откъснати от света, сами двамата като Адам и Ева — толкова различно! Старата Батани се навърташе край нас, ала ние почти не й обръщахме внимание. Настоявах да се занимавам с готвенето, или поне с част от него, доколкото можех да се справя с една ръка. През по-голямата част от времето Хари беше навън, но прекарвахме дълги часове заедно, изтегнати под сянката на палмите, като разговаряхме и се карахме — обсъждайки всичко под слънцето, карайки се и отново сдобрявайки се. Доста се препирахме, но между нас се породи истинско и трайно приятелство, каквото трудно можех да си представя, че съществува. Това — и още нещо.

Знаех, че приближава моментът, в който щях да бъда достатъчно здрава, за да си тръгна — осъзнавах това с натежало сърце. Щеше ли да ми позволи да си отида? Без дума да ми каже? Без да ми даде някакъв знак? От време на време се умълчаваше — дълги, потискащи паузи, моменти, когато внезапно скачаше и тръгваше да скита сам. Бурята се разрази една вечер. Бяхме привършили скромната си вечеря и седяхме на прага на колибата. Слънцето залязваше.

Фуркетите бяха предмети от първа необходимост, които Хари не бе успял да ми осигури и косата ми, права и черна, се спускаше до коленете ми. Седях, подпряла брадичка върху ръцете си, потънала в мисли. По-скоро почувствах, отколкото видях, че Хари ме гледа.

— Приличаш на магьосница, Ан — каза той най-накрая и усетих в гласа му нещо, което досега отсъстваше.

Протегна ръка и докосна косата ми. Аз потръпнах. Той внезапно скочи с проклятие на уста.

— Утре си заминаваш, чуваш ли? — извика той. — Аз… не мога да издържам повече. В края на краищата и аз съм мъж като всички други. Трябва да си идеш, Ан. Трябва. Ти не си глупава. И сама знаеш, че това не може да продължава.

— Изглежда си прав — бавно казах аз. — Но… беше много хубаво, нали?

— Хубаво? Същински ад!

— Наистина ли беше толкова зле?

— Защо ме измъчваш? Защо ми се подиграваш? Защо казваш това — и се смееш, скрита зад косата си?

— Не се смея. И не ти се подигравам. Ако искаш да си ида — ще си отида. Но ако искаш да остана — ще остана.

— Само това не! — извика разпалено той. — Само това не! Не ме изкушавай, Ан. Знаеш ли кой съм аз? По-лош и от престъпник. Преследван човек. Тук ме познават като Хари Паркър — мислят, че съм обикалял из страната, но всеки момент могат да съпоставят фактите — и тогава ще стане страшно! Ти си толкова млада, Ан и толкова хубава — с онази красота, която влудява мъжете. Всичко е пред теб — любовта, животът, всичко. А на мен нищо добро не ми предстои — всичко е зад гърба ми, съсипано, разбито, с горчив привкус на пепел.