Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Дерето с палмите — обясни полковник Рейс. — Ще слезем ли долу? Или да оставим за утре? Ще се забавим доста, а после трябва отново да се изкачваме до горе.

— Ще го оставим за утре — категорично заяви сър Юстас. Забелязала съм, че никак не обича изморителната физическа дейност.

Той ни поведе обратно. Докато вървяхме, се разминахме с един симпатичен туземец, който крачеше наперено. Зад него вървеше жена, която сякаш беше качила на главата си цялата домакинска посуда! В купа имаше дори и тиган!

— Никога не нося със себе си фотоапарата, когато ми трябва — простена Сюзън.

— Доста често ще ставате свидетелка на подобни неща, мисис Блеър — каза полковник Рейс. — Няма защо да съжалявате.

Стигнахме отново до моста.

— Ще отидем ли до гората на дъгите? — продължи той. — Или се боите да не се намокрите?

Сюзън и аз тръгнахме с него. Сър Юстас продължи обратно към хотела. Гората на дъгите доста ме разочарова. Нямаше кой знае колко дъги, а освен това се измокрихме до кости, но от време на време успявахме да зърнем Водопада отсреща. Едва сега разбрахме на каква огромна площ се простира. О, скъпи, скъпи Водопаде, колко те обичам и ти се възхищавам и винаги ще продължавам да го правя!

Върнахме се в хотела тъкмо навреме, за да се преоблечем за вечеря. Изглежда сър Юстас определено изпитва антипатия към полковник Рейс. Сюзън и аз опитахме леко да го развеселим, но не постигнахме кой знае какъв успех.

След вечеря той се оттегли в дневната си, като помъкна със себе си и мис Петигрю. Ние със Сюзън поговорихме малко с полковник Рейс, след което тя заяви с огромна прозявка, че отива да си легне. Аз не желаех да оставам насаме с него, така че също станах и се прибрах в стаята си.

Бях обаче твърде развълнувана, за да заспя. Дори не се съблякох. Отпуснах се на един стол и се замечтах. И през цялото време имах усещането за нещо, което все повече и повече наближава…

На вратата се почука и аз се сепнах. Станах и отидох да отворя. Едно малко чернокожо момче ми подаде някаква бележка. Беше адресирана до мен с почерк, който ми беше непознат. Взех я и се прибрах в стаята. Стоях и продължавах да я държа. Най-накрая я разгърнах. Беше съвсем кратка:

Трябва да ви видя. Не смея да дойда в хотела. Ще дойдете ли на просеката до дерето с палмите? От човека, когото познавате като Хари Рейбърн.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Значи той беше тук! О, знаех си аз — знаех го през цялото време! Чувствах, че той е близо до мен. Съвсем несъзнателно аз бях дошла в неговото убежище.

Увих около главата си един шал и отидох на пръсти до вратата. Трябваше да внимавам. Той беше преследван. Никой не трябваше да види, че се срещам с него. Прокраднах се до стаята на Сюзън. Тя спеше дълбоко. Чувах равномерното й дишане.

Сър Юстас? Спрях пред вратата на дневната му. Да, той диктуваше на мис Петигрю — чух как тя монотонно повтаря: „По тази причина позволявам си да предложа при решаването на проблема с цветнокожите работници…“. Спря, за да го изчака да продължи и чух как той гневно промърмори нещо.

Продължих да се прокрадвам. В стаята на полковник Рейс нямаше никой. Не го видях във фоайето. А той беше човекът, от когото най-много се страхувах! Нямах повече време за губене. Бързо се измъкнах от хотела и поех по пътеката към моста.

Прекосих го и зачаках в тъмнината. Ако някой ме беше проследил, щях да го видя като минава по моста. Но минутите се нижеха, а никой не се появи. Значи никой не ме беше проследил. Обърнах се и поех по пътеката към просеката. Направих пет-шест крачки и спрях. Нещо беше прошумоляло зад мен. Не можеше да бъде човек, който ме е проследил от хотела. Беше някой, който вече се намираше тук и чакаше.

И веднага, без всякаква видима причина, но с онази сигурност, породена от инстинкта, разбрах, че нещо ме заплашва. Беше същото усещане, което бях изпитала в онази нощ на борда на Килморден Касъл — безпогрешен инстинкт, който ме предупреждаваше за опасност.

Обърнах рязко глава назад. Тишина. Направих една-две крачки. Отново дочух шумолене. Без да спирам, отново погледнах назад. От тъмнината изникна силует на мъж. Той видя, че го забелязах и се хвърли напред към мен.

Беше твърде тъмно, за да позная, когото и да било. Успях само да видя, че е висок и европеец, а не местен жител. Плюх си на петите и побягнах. Чувах тежките му стъпки подире си. Побягнах още по-бързо, като не изпусках от поглед белите камъчета, които ми показваха къде да стъпвам, тъй като нощта беше безлунна.