Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Какво… какво искате да кажете? — заекнах аз.

Той ме погледна, непроницаем, с чувство за превъзходство.

— Само това — че вече знам какво да правя.

Тръпки ме побиха от неговите думи. Зад тях прозираше решителност, която не разбирах — и която ме плашеше.

Никой от двама ни не продума до хотела. Отидох право при Сюзън. Тя лежеше на леглото е книга в ръка и никак нямаше вид на човек, който страда от главоболие.

— Тук си отдъхва идеалната сватовница — заяви тя. Известна още като тактичната компаньонка. Но, Ан, скъпа, какво има?

Бях заплакала неутешимо.

Разказах й за котките — чувствах, че нямаше да бъде честно да й разказвам за полковник Рейс. Но Сюзън е много проницателна. Тя разбра, че има и още нещо.

— Да не сте настинали, Ан? Знам, че звучи абсурдно човек дори да си го помисли в тази жега, но вие цялата треперите.

— Няма нищо — казах аз. — Нерви, просто нерви. Непрестанно си мисля, че ще се случи нещо ужасно.

— Не бъдете глупава — решително заяви Сюзън. — Хайде да поговорим за нещо интересно. Ан, тези диаманти…

— Какво искате да кажете?

— Не съм убедена, че са на сигурно място при мен. Преди всичко беше наред, никой не би си помислил, че са между нещата ми. Но сега, когато всички знаят, че сме толкова близки приятелки, аз също попадам под подозрение.

— И все пак никой не знае, че те са в кутийка от филм — възразих аз. — Това е чудесно скривалище. Не мисля, че бихме могли да се спрем на нещо по-добро.

Тя се съгласи, макар и неохотно, но каза, че отново ще поговорим за това, когато стигнем при Водопада.

Влакът ни тръгна в девет часа. Настроението на сър Юстас все още не се беше подобрило и мис Петигрю изглеждаше потисната. Полковник Рейс беше възвърнал обичайния си вид. Имах чувството, че съм сънувала нашия разговор по пътя.

Тази нощ спах тежко на твърдото легло, измъчвана от някакви неясни, страховити сънища. Събудих се с главоболие и излязох на откритата площадка на вагона. Времето беше свежо и приятно и навсякъде, докъдето поглед стигаше, се простираха вълнисти хълмове, покрити е гори. Тук ми харесваше — харесваше ми много повече, отколкото на всяко друго място, където някога съм била. В този момент изпитвах желание да имам малка къща нейде в сърцето на шубрака и да остана навеки да живея там — навеки… Малко преди два и половина полковник Рейс ме извика от „канцеларията“ и посочи към облак бяла мъгла с формата на букет, надвиснал над част от шубрака.

— Пръски от Водопада — каза той. — Вече сме съвсем близо.

Все още бях обхваната от онова странно, нереално чувство на приповдигнатост, което беше последвало неспокойната нощ. Някъде дълбоко в себе си изпитвах силното усещане, че съм пристигнала у дома… У дома! А при това никога преди не бях идвала тук — или може би в мечтите си?

Разстоянието от влака до хотела — голяма бяла сграда, цялата окичена с мрежи против комари, изминахме пеша.

Нямаше улици, нито къщи. Излязохме на верандата и аз ахнах. Точно срещу нас, на около половин километър, се намираше Водопадът. Никога не бях виждала нещо толкова величествено и красиво — и никога няма да видя.

— Ан, какво става с вас? — запита Сюзън, когато седнахме да обядваме. — Никога преди не съм ви виждала в такова състояние.

Тя ме изгледа с любопитство.

— Така ли? — засмях се аз, но почувствах, че смехът ми звучи неестествено. — Просто съм очарована от всичко наоколо.

— Не е само това.

На челото й се появи бръчица — признак за безпокойство.

Да, аз бях щастлива, но освен това изпитвах някакво странно предчувствие за нещо — нещо, което щеше да се случи скоро. Бях развълнувана и не ме свърташе на едно място.

След чая тръгнахме да се разходим. Качихме се на дрезината и усмихнати чернокожи започнаха да я бутат по релсите към моста.

Гледката беше разкошна — огромната бездна и водата, която падаше надолу и завесата от ситни водни капчици и пръски пред нас, която от време на време се вдигаше и ни позволяваше за минутка само да зърнем огромния стръмен водопад, а после отново се спускаше като неразгадаемо тайнство. В това, според мен, винаги се е криело очарованието на Водопада — неговата неуловимост. Мислите си, че всеки момент ще го видите — а всъщност не го виждате.

Прекосихме моста и бавно поехме по пътеката, която беше очертана от двете страни с бели камъчета и лъкатушеше покрай ръба на пролома. Най-после излязохме на една широка просека, откъдето наляво тръгваше пътека, водеща надолу, към пропастта.