Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Всичко това, разбира се, научих по-късно. С изричното съгласие на Сюзън аз изпратих дълга телеграма от Де Аар. Тя пристигнала във важен от психологическа точка момент (и това, разбира се, научих после). Дейли Бъджет изпитвал остра нужда от някаква сензация. Моето предположение било проверено и се оказало, че е вярно. Дейли Бъджет разполагал с най-голямата сензация от основаването си до този момент. „Жертвата от Мил Хаус идентифицирана от нашия специален репортер“. И тъй нататък. „Нашият репортер пътува с убиеца. Мъжът с кафевия костюм. Кой всъщност е той?“

По-важните факти, разбира се, били предоставени на южноафриканските вестници, но аз прочетох собствените си пространни репортажи едва след това! Получих похвала и подробни указания с телеграма в Булавайо. Бях назначена в екипа на Дейли Бъджет . Самият лорд Нейсби ми изпрати личните си поздравления. Бях изрично упълномощена да открия убиеца, а аз, и единствено аз знаех, че убиецът не е Хари Рейбърн! Но нека светът си мисли, че е той — така беше най-добре засега.

Пристигнахме в Булавайо рано сутринта в събота. Градът ме разочарова. Беше много горещо, а хотелът не ми хареса. На всичко отгоре състоянието на сър Юстас не би могло да се опише по друг начин, освен като съвсем мрачно. Мисля, че се ядоса заради нашите животни от дърво — особени заради големия жираф. Това беше разкошен жираф с невероятна шия, кротък поглед и увиснала опашка. Жираф със собствена физиономия. Очарователен жираф. Двете със Сюзън бяхме вече започнали да спорим на кого принадлежи той — на мен или на нея. Всяка от нас беше участвала в покупката му е по едно тики. Сюзън изтъкваше в своя полза факт, че е по-голяма от мен, както и семейното си положение. Аз твърдях, че първа съм забелязала колко е красив.

Междувременно трябва да призная, че той заемаше значителна част от нашето триизмерно пространство. Да се пренесат четиридесет и девет дървени фигурки на животни, с неудобна за носене форма и направени от изключително чуплив материал, представлява немалък проблем. Натоварихме с куп животни двама носачи, а единият веднага изпусна очарователна група щрауси, при което главите им се счупиха. Като имахме предвид това, ние със Сюзън взехме колкото можем да носим, полковник Рейс също ни помогна, а големия жираф тръснах в ръцете на сър Юстас. Дори и мис Петигрю, която нямаше никаква вина, не можа да се измъкне — на нея й се падна да носи един огромен хипопотам и две черни войничета. Имах чувството, че мис Петигрю не ме харесва. Може би си мислеше, че съм безочлива нахалница. Във всеки случай тя ме избягваше, доколкото бе възможно. А най-странното беше, че нейното лице ми се струваше смътно познато, въпреки че не можех да се сетя откъде.

През по-голямата част от сутринта си почивахме, а следобед потеглихме с автомобил към гроба на Роудс. По-точно трябваше да потеглим, но в последния момент сър Юстас се отказа. Той беше в почти толкова лошо настроение, както през онази сутрин, когато пристигнахме в Кейп Таун — когато хвърли прасковите на пода, а те станаха на пихтия! Очевидно всяко ново място рано сутрин се отразява зле на настроението му. Той наруга носачите, наруга сервитьорите на закуска, наруга цялата хотелска управа и без съмнение му се искаше да наругае и мис Петигрю, която се въртеше около него е молив и бележник в ръка, но си мисля, че дори и сър Юстас не би дръзнал да наругае мис Петигрю. Тя е досущ като компетентна секретарка от някой роман. Едва успях да спася нашия скъпоценен жираф. Струва ми се, че сър Юстас изпитваше желание да го тръшне на земята.

Та да се върна на нашата експедиция. След като сър Юстас се отказа, мис Петигрю заяви, че ще остане в стаята си — в случай, че му потрябва. В последната минута пък Сюзън изпрати бележка, че я боли глава. Така че ние с полковник Рейс потеглихме сами.

Той е странен човек. Това трудно се забелязва, когато е сред други хора. Но когато останеш насаме с него, въздействието, което неговата личност оказва, е просто потискащо. Той става още по-мълчалив, ала мълчанието му говори по-силно от всякакви думи.

Така стана и в този ден, докато пътувахме през жълто-кафявите шубраци към Матопос. Всичко изглеждаше странно притихнало — с изключение на нашата кола, която, мисля си, беше първият форд, произведен някога от човек! Тапицерията й беше съвсем скъсана и макар нищичко да не разбирам от двигатели, дори аз можех да се досетя, че под капака й не всичко е както трябва.